Вход
КАРТА НА ФОРУМА
КАРТА НА ФОРУМА
Latest topics
класация
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости Нула
Най-много потребители онлайн: 37, на Нед Юли 09, 2017 9:19 am
Търсене
To greet the present is to part with the past and future.
2 posters
Страница 1 от 1
To greet the present is to part with the past and future.
by Rey Пон Яну 01, 2018 9:34 pm
Съвсем съзнателно избягваше да поглежда към Дейзи. Проклетата котка му се бе качила на главата още от сутринта на предния ден, когато бе оказала ожесточена съпротива да влезе в транспортната чанта. Това бе предизвикало на терминала на летището същински хаос и безредици. Цял половин час, тъмнокосият се бе опитвал да я изкара от под гишето, където ужасената полицайки се бе качила на стола и викаше с дразнещия си писклив гласец: „О, БОЖЕ, котка! Спасете ме!”. За чувствителните му сетива, гласът й се бе оказал същински ядрен удар. И все пак – кой по дяволите се страхуваше от котки!? Но за съжаление нямаше време за капризи. Наложи се дори да преглътне хапливия коментар, които напираше да излезе от устните му и да изнерви още повече служителката. А и главната цел бе да не предизвиква вниманието към себе си. Да, бе да. Благодарение на проклетото мъркало целия персонал на летището го бе видял и само за пет минути се бе скупчил около него, за да гледа представлението. Несъзнателно опипа дланите си, където още зееха дълбоки следи от ноктите на принцесата. Изпуфтя раздразнено и се пльосна на единствената здраве пейка на покрива. Нахлузи кожените си ръкавици и се облегна на парапета. Споменът за случилото се още докарваше на лицето му горчива физиономия. И дори устните му се набръчкваха болезнено, все едно някой го бе хванал по време на мисия и го бе накарал да изяде цяла купа с лимони. За щастие нещата в крайна сметка се бяха развили в негова полза. Някак си бе успял да получи само предупреждение за причинените безредици и да излети с видимо недоволната Дейзи към целта си.
Изсъска и присви очи. Може би наистина трябваше да се замисли и да смени името на черното животно. Вероятно повече би й подхождало: „Чудовището от Ада” или „Злобен демон”.
- Е, хайде де, не можеш цял ден да се цупиш… – измърмори тихо към котката си, която само си вдигна демонстративно опашката и се блъсна в краката му, игнорирайки го напълно. Мъркащото нещо вече десет минути се мотаеше около него и му демонстрираше колко е недоволна от превоза до тук. Явно очакваше някой прелестен младеж да я държи през цялото време на ръце и да ѝ прави спа процедури. Рей завъртя очи и стана рязко, правейки няколко крачки към ръба на покрива. Не го свърташе на едно място. Потърка нетърпеливо ръце. Беше приел този случай напълно на насмешка, но някак си по пътя до тук се бе убедил, че можеше да се окаже интересна находка.
Сидни не се отличаваше кой знае колко от местата, на които се бе подвизавал преди това. Вярно бе малко по-оживено, сградите бяха по-високи, имаше повече светлина и може би малко повече потенциал да се превърне в поредното катастрофално явление в живота му. Или последната спирка в жалкото му съществуване. Но какво пък толкова. Нямаше кой да плаче на гроба му и да си скуби косите заради смъртта на поредния откачен изрод. Дори самата мисъл бе абсурдно смешна. Така или иначе, Рей не можеше да се похвали с добрите си избори. Още от първата си глътка въздух, неприятностите се бяха залепили за гърба му и колкото и да се опитваше да се отърве от новия си „най-добър приятел”. Но кой знае…съдбата можеше да го изненада за първи път.
Звук от звънене. Гласове. Ярки цветове. Мирис на шоколад и канела.
Погледът му се прокрадна от Дейзи и се заби на улицата. Към хората, които вървяха там и от мястото, на което се намираше приличаха на хиляди мравки, изпълняващи заръките на своята кралица. Някой от тях се провираха през тълпата, мъкнейки след себе си недоволните си дечица, докато други просто бяха забили на мястото си и зяпаха отнесено телефоните си. На лицето ясно можеше да се види насмешката, която изведнъж се бе появила там. Нов град, но все същата стара и изтъркана история.
И все пак…Всичко бе толкова цветно и изпълнено с живот. А той бе стария Рей – с черни дрехи и белези, които му напомняха за миналото. Естествено, способностите му продължаваха да бъдат все така приказни и напомняйки за съществуването си при всеки един удобен случай. Само едно вдишване и можеше да усети всичко. Присъствието им. Живота им. Туптенето на сърцата им. Учестения пулс на жената, проправяща си път през тълпата и бягаща към автобуса. Може да чуе и блондинката на другия край на улицата. Звукът от токчетата ѝ, пясъчният ѝ гласец, които надвикваше останалите, докато ентусиазирано обясняваше на мъжа си за намаленията по магазините и как си била купила супер-невероятното розово палто. Бляк. А ароматът на бисквитки се разнасяше из въздуха и гаделичкаше небцето му със сладникавите си обещания. Сякаш някоя скрита сила се опитваше да го изкуши да излезе от скривалището си и да се присъедини към тълпата. Към живота.
- Мяуууууу… - Дейзи премина през краката му и накрая с един скок се озова на рамото му като в прогреса не пропусна да го одере няколко пъти, за да му припомни, че още му се сърди.
- Да, права си. Интерпол имат изключително скучна охрана. Виж го оня в колата, как се тъпче с понички. Сигурен съм, че е толкава забил, че няма да види заплахата дори да прелети пред него с надпис: „Аз съм терорист”. – изсмя се на собствените си думи, а след това продължи със сериозен тон. - Със сигурност мога да проникна и никой няма да ме забележи. – Да, прави сте. Беше малко странно, че говореше с котката си, но в неговото поле на работа бе малко трудно да завързва приятелства. А и хората и без това го намираха за откачен. Рей присви леко очи и си пое рязко въздух, фокусирайки се на входа. Понякога, когато бе на открита му бе все още трудно да изключва всички останали дразнители около себе си.
- Мяу.
- Хм, да така е. Няма смисъл да предприемам необмислени действия. Сигурен съм, че ако този агент Айс е наистина реален ще се появи….по някое време. Пък и все още имам време да проуча случая… – потърка брадичката си и приседна на ръба.
- Мяууу…
- Добре де, прибирай се в хотела…За бога! Капризна котка. – с тези думи я избута от рамото си, а той си нахлузи слушалките на ушите. Щеше да повиси още малко на този жалък покрив и да види ще се случили нещо интересно. Ако не…все щеше да измисли друг вариант.
Кой знае.
Може би съдбата не бе чак такава кучка.
Или пък не.
Изсъска и присви очи. Може би наистина трябваше да се замисли и да смени името на черното животно. Вероятно повече би й подхождало: „Чудовището от Ада” или „Злобен демон”.
- Е, хайде де, не можеш цял ден да се цупиш… – измърмори тихо към котката си, която само си вдигна демонстративно опашката и се блъсна в краката му, игнорирайки го напълно. Мъркащото нещо вече десет минути се мотаеше около него и му демонстрираше колко е недоволна от превоза до тук. Явно очакваше някой прелестен младеж да я държи през цялото време на ръце и да ѝ прави спа процедури. Рей завъртя очи и стана рязко, правейки няколко крачки към ръба на покрива. Не го свърташе на едно място. Потърка нетърпеливо ръце. Беше приел този случай напълно на насмешка, но някак си по пътя до тук се бе убедил, че можеше да се окаже интересна находка.
Сидни не се отличаваше кой знае колко от местата, на които се бе подвизавал преди това. Вярно бе малко по-оживено, сградите бяха по-високи, имаше повече светлина и може би малко повече потенциал да се превърне в поредното катастрофално явление в живота му. Или последната спирка в жалкото му съществуване. Но какво пък толкова. Нямаше кой да плаче на гроба му и да си скуби косите заради смъртта на поредния откачен изрод. Дори самата мисъл бе абсурдно смешна. Така или иначе, Рей не можеше да се похвали с добрите си избори. Още от първата си глътка въздух, неприятностите се бяха залепили за гърба му и колкото и да се опитваше да се отърве от новия си „най-добър приятел”. Но кой знае…съдбата можеше да го изненада за първи път.
Звук от звънене. Гласове. Ярки цветове. Мирис на шоколад и канела.
Погледът му се прокрадна от Дейзи и се заби на улицата. Към хората, които вървяха там и от мястото, на което се намираше приличаха на хиляди мравки, изпълняващи заръките на своята кралица. Някой от тях се провираха през тълпата, мъкнейки след себе си недоволните си дечица, докато други просто бяха забили на мястото си и зяпаха отнесено телефоните си. На лицето ясно можеше да се види насмешката, която изведнъж се бе появила там. Нов град, но все същата стара и изтъркана история.
И все пак…Всичко бе толкова цветно и изпълнено с живот. А той бе стария Рей – с черни дрехи и белези, които му напомняха за миналото. Естествено, способностите му продължаваха да бъдат все така приказни и напомняйки за съществуването си при всеки един удобен случай. Само едно вдишване и можеше да усети всичко. Присъствието им. Живота им. Туптенето на сърцата им. Учестения пулс на жената, проправяща си път през тълпата и бягаща към автобуса. Може да чуе и блондинката на другия край на улицата. Звукът от токчетата ѝ, пясъчният ѝ гласец, които надвикваше останалите, докато ентусиазирано обясняваше на мъжа си за намаленията по магазините и как си била купила супер-невероятното розово палто. Бляк. А ароматът на бисквитки се разнасяше из въздуха и гаделичкаше небцето му със сладникавите си обещания. Сякаш някоя скрита сила се опитваше да го изкуши да излезе от скривалището си и да се присъедини към тълпата. Към живота.
- Мяуууууу… - Дейзи премина през краката му и накрая с един скок се озова на рамото му като в прогреса не пропусна да го одере няколко пъти, за да му припомни, че още му се сърди.
- Да, права си. Интерпол имат изключително скучна охрана. Виж го оня в колата, как се тъпче с понички. Сигурен съм, че е толкава забил, че няма да види заплахата дори да прелети пред него с надпис: „Аз съм терорист”. – изсмя се на собствените си думи, а след това продължи със сериозен тон. - Със сигурност мога да проникна и никой няма да ме забележи. – Да, прави сте. Беше малко странно, че говореше с котката си, но в неговото поле на работа бе малко трудно да завързва приятелства. А и хората и без това го намираха за откачен. Рей присви леко очи и си пое рязко въздух, фокусирайки се на входа. Понякога, когато бе на открита му бе все още трудно да изключва всички останали дразнители около себе си.
- Мяу.
- Хм, да така е. Няма смисъл да предприемам необмислени действия. Сигурен съм, че ако този агент Айс е наистина реален ще се появи….по някое време. Пък и все още имам време да проуча случая… – потърка брадичката си и приседна на ръба.
- Мяууу…
- Добре де, прибирай се в хотела…За бога! Капризна котка. – с тези думи я избута от рамото си, а той си нахлузи слушалките на ушите. Щеше да повиси още малко на този жалък покрив и да види ще се случили нещо интересно. Ако не…все щеше да измисли друг вариант.
Кой знае.
Може би съдбата не бе чак такава кучка.
Или пък не.
Rey- MUTANT
- Брой мнения : 79
Join date : 30.12.2017
Re: To greet the present is to part with the past and future.
by Ice Сря Яну 03, 2018 3:49 am
Щрак, щрак, щрак.
Дългите бледи пръсти натискаха клавишите със скоростта на охлюв, току-що пробуден от есенния дъжд. Леко зачервените очи се напрягаха, за да уцелят нещо в тъмнината. Дългите завеси в другия край на стаята бяха непокътнати вече месеци наред. Прахолякът и паяжините по тях само кимнаха утвърдително. Някъде зад тези дебели тъмноморави завеси се криеха прозорци. Огромни стъкла, които биха могли да пропуснат достатъчно слънчеви лъчи, за да осветят помещението. Навярно никой, доближил имението, не би си помислил, че вътре живееше някой сега. То все така западаше, стените бавно се рушиха, половината мазилка вече беше изпопадала, а пода скърцаше зловещо и предупредително при всяка крачка. Не беше съвсем ясно дали човекът, пребиваващ тук, се бе примирил с целият този разпад, но поне привидно не му пречеше. Сновеше си спокойно, сякаш разполага с вечността, а в същото време приличаше на призрак, бродещ наоколо без да намира покой за душата си.
Ръцете му за миг застинаха, а погледът се извърна към звънящия телефон. Кой ли можеше да го търси? Това бе реторичен въпрос, нямаше кой друг да е.
- Агент Лупиц. – прие обаждането с безизразно изражение, докато в гласът му се прокрадна лека нотка на досада. Дори и да се изолираш от света, изглежда все щеше да ти се намери дразнител. Кристофър се протегна и загаси малката настолна лампа до себе си. Светлината от малкия мобилен телефон сега бе единственото светещо нещо в стария офис. Не обичаше смесването на различни лъчи.
- Как разбрахте, че съм аз? – прозвуча като вяло възклицание, което Морийн съвсем игнорира. Нямаше смисъл да му напомня, че е сред най-очевидните персони в целия Интерпол. Винаги използваше системата за пренасочване, за да прикрие номера си с този на някой стационарен телефон. Това прикритие бе колкото сигурно за него, толкова и очевидно за всички останали. Не беше трудно да му свикнеш.
- Карай направо, иначе ще затворя. – проговори тъмнокосия достатъчно сериозно. Не беше заплаха, а просто осведомление. Наистина нямаше намерение да чака с часове, за да разбере причината за обаждането на агента.
- Време е да изпълзиш от дупката си, Айс. Имаме важна задача за теб. – чу се леко дивашки кикот. Лапиц отново се мислеше за забавен.
- Какво означава това? Аз изпълнявам само това, за което се бяхме разбрали.
- Наясно си, че ако вършиш само тези дреболийки никога няма да заплатиш цената... Но ако приемеш тази мисия, ще отметнем 1 живот от списъка. – тези думи нямаше как да не го накарат да наостри слух, за да се обеди, че е чул правилно. Замисли се и за известно време настана тишина. В слушалката няколко пъти прозвуча въпросително кодовото му име.
- Добре. Ще дойда при вас. – отговори най-накрая след дългата пауза на вътрешна борба. Знаеше, че в крайна сметка нямаше какво да губи. Отдавна нямаше нищо. Причината да се затвори в себе си не бе, защото го е страх за живота му. Не му дремеше за това, защото отдавна чувстваше, че бе изгубил своята принадлежност и полза за този свят. Просто бе мъчително да излиза навън. Сред хората винаги се прокрадваше едно познато лице. Като мираж, като халюцинация. Винаги го виждаше, където и да отиде. На площада, в кафенето, зад нечий прозорец... не можеше да избяга от образа му. Сякаш болното му съзнание пречупваше светлината и си играеше със сетивата му. Вече не можеше да си вярва. Още от Онзи преломен момент в живота си, не можеше да си има вяра. Нямаше нищо, което го съсипва. Беше самият той. Сам бе избрал падението си. Чувстваше се жалка картинка. Виждаше някогашните си обещания като избеляло мастило върху пожълтяла хартия. А той избледняваше заедно с тях. Всичко, което някога бе, погреба заедно с разбитите си мечти и илюзии за този свят.
И отказваше. Отказваше да намери нещо друго, което отново да го свърже със света както преди. Вместо това се бе обрекъл да пропадне заедно с този имот, останал в пълно забвение. Но една истина порастваше дълбоко в него, увивайки бодливите си корени около здравата стена, която ме построил между себе си и света. Тази все още неосъзната изцяло истина не му даваше покой.
Заби рязко спирачки. Тъмните гуми изсвистяха рязко, предупреждавайки за неизбежната злополука. Побърза да излезе то колата, която не бе шофирал от почти три месеца. Не беше негова, а Интерпол си я бяха застраховали, така че не береше грижа. Превозното средство обаче бе успяло да събори наклони уличната лампа пред сградата и след това да направи малка вдлъбнатина на чужд багажник. Морийн огледа щетите и направи бърза равносметка, че щом никой не беше умрял, значи всичко е точно и животът продължаваше нататък.
- Хей! Ей, на теб говоря, къде отиваш? – нечия ръка се стрелна да улови тъмния му шлифер, но беше избегната ловко. – Какво направи с колата ми?
- Успокой топката, нищо й няма. Навярно сте застраховат, така че просто ми пратете сметката. – побърза да успокои господина, преди да е изял някой тупаник. Без да дочака ответната му реакция, просто остави една от фалшивите си визитки в ръката му и се скри в сградата на Интерпол. Пооправи шапката и свали черните си очила, преди да влезе в офиса на агент Лапиц. Там поне не влизаше особено много светлина.
- Още не си влязъл и вече целият свят разбра, че си тук. – рече саркастично русия преди да обърне стола си с лице към него. – Седни.
- Ще пропусна, все пак не съм бягал дотук. – отвърна хладно, с ясното съзнание, че думите му щяха да се възприемат като шега. Всъщност тъмнокосия мъж всячески опитваше да изрази недоволството си от това да е тук в момента, извън мрачната си разпадаща се крепост.
Пръстите му своеволно затракаха по дългата дървена масичка. Съвсем несъзнателен тик, който се активираше на ниво интуиция. И въпреки че дарбата му отдавна си бе отишла от него, предчувствията рядко го подвеждаха. Усещаше нещо. Нямаше представа какво и това отделно го влудяваше. Нервите му бяха като обтегнатите струни на цигулка. Съмнението се бе зародило още след несполучливото му паркиране долу. Сега превземаше по-голямата част от съзнанието му. Не му се нравеше варианта, че може би полудяваше, или развиваше някаква параноя да напуска дома. И въпреки това реши да не рискува. Погледна русия агент, който от четири дълги минути насам му изписваше информация относно мисията.
- Нел. – прекъсна го, оглеждайки се предпазливо. – Когато се виждаме на живо, ми казвай Нел. – допълни, предизвиквайки леко поклащане на глава от страна на компанията си.
- Съвсем си се побъркал, нали? – реторичният въпрос на Лапиц му прозвуча прекалено сериозно. – Нима си въобразяваш, че сградата на Интерпол би могла да се подслушва? За какви ни смяташ?
- Затова ли в последната година има над 15 пробива в тайната ви мрежа.. Звучи ми достатъчно обезпокоително. – сви вяло рамене Морийн като затрака с пръсти една любима мелодия. Вече до правеше умишлено, за да дразни другия. Понякога детското в него все още се обаждаше под някаква форма.
- Ти пък откъде знаеш за това? Нямаш подобно ниво на достъп.
- Отново не си убедителен. Не ми се иска да казвам колко зле охранявате архивите на киберпрестъпленията. – изкара си малкото бяло пликче, където бе скътал малко трева и започна съвсем спокойно да си свива малка цигарка. Другият очевидно се вбеси. Удари масата и се изправи на крака.
- Разкарай това нещо оттук! - Морийн дори не вдигна поглед. – Всичко мога да приема, но не и да надрусаното ти състояние. Така не си ни полезен!
- Полезен.. – изсмя се саркастично насреща му. – Не го мисли толкова, специален агент Лапиц. – произнесе с насмешка объщението. – Как си върша работата си е моя работа. Досега не можете да се оплачете, нали така? В противен случай нямаше да ме повикате тук. – не му трябваха заобикалки и недомлъвки, за да спечели словесната война преди да е започнала. Просто си служеше с факти, което не можеха да бъдат оборени. – Трябва ви този тип? Ще го открия за нула време. – смигна му като флиртуваща ученичка, след което си взе шепа от ядките на бюрото. – Прекрасни фъстъци!
Слезе по задните стълби, все още чоплейки шамфъстък. Интересно, че тази ядка бе наричана „Щастливата ядка” от китайците, защото им приличаха на усмихнати човечета. За жалост, не можеше особено да ти повдигне настроението.
- Ти! Идвай с мен! – хвана още в движение един от обслужващия персонал на етажа, побутвайки го да върви напред.
- Какво съм направил? Аз съм просто чистач тук. – разнесе се тревожен, разтреперан като лист глас.
-Успокой се, приятелю! – рече му Кристофър, за миг забавяйки крачка. Погледна го миличко и продължи – Днес си агент от Интерпол с кодовото ме Айс. – усмихна се захаросано, знаеше, че помага, защото нямаше да бъде взет на сериозно като някой психопат или сериен убиец. Не че не се виждаше известна прилика.
- Но какво трябва да правя, зная само с кой препарат да мия тоалетната и пода.
- Не бой се, трябваш ми като компания. Ще се пошляеш с мен известно време. Хайде, ще те черпя нещо в Уинберис. – потупа го по рамото и продължи към изхода. – Облечи това. – добави набързо, след което свали шлифера си и му го подхвърли.
- Елитното заведение Уинберис? Май сънувам... - измърмори неистово под нос и навлече чуждата дреха. – А Вас как да ви наричам?
- Мен ли? – полуусмивката на лукавия се покатери на лицето му. – Нел.
Излезе от сградата и малката му постановка започна. Бе напълно убеден, че ако някой го следеше, то сега щеше да си проличи. Нямаше как някой да не бие повече на очи, излизайки то задния изход. С нескрито задоволство захлупи шапката си и сложи черните си очила.
- Приличаш на вампир. – полюбопиства чистачът, но тъмнокосия веднага го извъртя на шега.
- Ама и ти си един, Айс! – повиши значително тон при споменаване на кодовото име. - Да вървим да пийнем! – посочи му Уинберис и двамата се запътиха нататък, приказвайки си незначителни общи приказки. Кристофър бе превключил на автопилот. Мисълта му блуждаеше другаде.
Дългите бледи пръсти натискаха клавишите със скоростта на охлюв, току-що пробуден от есенния дъжд. Леко зачервените очи се напрягаха, за да уцелят нещо в тъмнината. Дългите завеси в другия край на стаята бяха непокътнати вече месеци наред. Прахолякът и паяжините по тях само кимнаха утвърдително. Някъде зад тези дебели тъмноморави завеси се криеха прозорци. Огромни стъкла, които биха могли да пропуснат достатъчно слънчеви лъчи, за да осветят помещението. Навярно никой, доближил имението, не би си помислил, че вътре живееше някой сега. То все така западаше, стените бавно се рушиха, половината мазилка вече беше изпопадала, а пода скърцаше зловещо и предупредително при всяка крачка. Не беше съвсем ясно дали човекът, пребиваващ тук, се бе примирил с целият този разпад, но поне привидно не му пречеше. Сновеше си спокойно, сякаш разполага с вечността, а в същото време приличаше на призрак, бродещ наоколо без да намира покой за душата си.
Ръцете му за миг застинаха, а погледът се извърна към звънящия телефон. Кой ли можеше да го търси? Това бе реторичен въпрос, нямаше кой друг да е.
- Агент Лупиц. – прие обаждането с безизразно изражение, докато в гласът му се прокрадна лека нотка на досада. Дори и да се изолираш от света, изглежда все щеше да ти се намери дразнител. Кристофър се протегна и загаси малката настолна лампа до себе си. Светлината от малкия мобилен телефон сега бе единственото светещо нещо в стария офис. Не обичаше смесването на различни лъчи.
- Как разбрахте, че съм аз? – прозвуча като вяло възклицание, което Морийн съвсем игнорира. Нямаше смисъл да му напомня, че е сред най-очевидните персони в целия Интерпол. Винаги използваше системата за пренасочване, за да прикрие номера си с този на някой стационарен телефон. Това прикритие бе колкото сигурно за него, толкова и очевидно за всички останали. Не беше трудно да му свикнеш.
- Карай направо, иначе ще затворя. – проговори тъмнокосия достатъчно сериозно. Не беше заплаха, а просто осведомление. Наистина нямаше намерение да чака с часове, за да разбере причината за обаждането на агента.
- Време е да изпълзиш от дупката си, Айс. Имаме важна задача за теб. – чу се леко дивашки кикот. Лапиц отново се мислеше за забавен.
- Какво означава това? Аз изпълнявам само това, за което се бяхме разбрали.
- Наясно си, че ако вършиш само тези дреболийки никога няма да заплатиш цената... Но ако приемеш тази мисия, ще отметнем 1 живот от списъка. – тези думи нямаше как да не го накарат да наостри слух, за да се обеди, че е чул правилно. Замисли се и за известно време настана тишина. В слушалката няколко пъти прозвуча въпросително кодовото му име.
- Добре. Ще дойда при вас. – отговори най-накрая след дългата пауза на вътрешна борба. Знаеше, че в крайна сметка нямаше какво да губи. Отдавна нямаше нищо. Причината да се затвори в себе си не бе, защото го е страх за живота му. Не му дремеше за това, защото отдавна чувстваше, че бе изгубил своята принадлежност и полза за този свят. Просто бе мъчително да излиза навън. Сред хората винаги се прокрадваше едно познато лице. Като мираж, като халюцинация. Винаги го виждаше, където и да отиде. На площада, в кафенето, зад нечий прозорец... не можеше да избяга от образа му. Сякаш болното му съзнание пречупваше светлината и си играеше със сетивата му. Вече не можеше да си вярва. Още от Онзи преломен момент в живота си, не можеше да си има вяра. Нямаше нищо, което го съсипва. Беше самият той. Сам бе избрал падението си. Чувстваше се жалка картинка. Виждаше някогашните си обещания като избеляло мастило върху пожълтяла хартия. А той избледняваше заедно с тях. Всичко, което някога бе, погреба заедно с разбитите си мечти и илюзии за този свят.
И отказваше. Отказваше да намери нещо друго, което отново да го свърже със света както преди. Вместо това се бе обрекъл да пропадне заедно с този имот, останал в пълно забвение. Но една истина порастваше дълбоко в него, увивайки бодливите си корени около здравата стена, която ме построил между себе си и света. Тази все още неосъзната изцяло истина не му даваше покой.
Заби рязко спирачки. Тъмните гуми изсвистяха рязко, предупреждавайки за неизбежната злополука. Побърза да излезе то колата, която не бе шофирал от почти три месеца. Не беше негова, а Интерпол си я бяха застраховали, така че не береше грижа. Превозното средство обаче бе успяло да събори наклони уличната лампа пред сградата и след това да направи малка вдлъбнатина на чужд багажник. Морийн огледа щетите и направи бърза равносметка, че щом никой не беше умрял, значи всичко е точно и животът продължаваше нататък.
- Хей! Ей, на теб говоря, къде отиваш? – нечия ръка се стрелна да улови тъмния му шлифер, но беше избегната ловко. – Какво направи с колата ми?
- Успокой топката, нищо й няма. Навярно сте застраховат, така че просто ми пратете сметката. – побърза да успокои господина, преди да е изял някой тупаник. Без да дочака ответната му реакция, просто остави една от фалшивите си визитки в ръката му и се скри в сградата на Интерпол. Пооправи шапката и свали черните си очила, преди да влезе в офиса на агент Лапиц. Там поне не влизаше особено много светлина.
- Още не си влязъл и вече целият свят разбра, че си тук. – рече саркастично русия преди да обърне стола си с лице към него. – Седни.
- Ще пропусна, все пак не съм бягал дотук. – отвърна хладно, с ясното съзнание, че думите му щяха да се възприемат като шега. Всъщност тъмнокосия мъж всячески опитваше да изрази недоволството си от това да е тук в момента, извън мрачната си разпадаща се крепост.
Пръстите му своеволно затракаха по дългата дървена масичка. Съвсем несъзнателен тик, който се активираше на ниво интуиция. И въпреки че дарбата му отдавна си бе отишла от него, предчувствията рядко го подвеждаха. Усещаше нещо. Нямаше представа какво и това отделно го влудяваше. Нервите му бяха като обтегнатите струни на цигулка. Съмнението се бе зародило още след несполучливото му паркиране долу. Сега превземаше по-голямата част от съзнанието му. Не му се нравеше варианта, че може би полудяваше, или развиваше някаква параноя да напуска дома. И въпреки това реши да не рискува. Погледна русия агент, който от четири дълги минути насам му изписваше информация относно мисията.
- Нел. – прекъсна го, оглеждайки се предпазливо. – Когато се виждаме на живо, ми казвай Нел. – допълни, предизвиквайки леко поклащане на глава от страна на компанията си.
- Съвсем си се побъркал, нали? – реторичният въпрос на Лапиц му прозвуча прекалено сериозно. – Нима си въобразяваш, че сградата на Интерпол би могла да се подслушва? За какви ни смяташ?
- Затова ли в последната година има над 15 пробива в тайната ви мрежа.. Звучи ми достатъчно обезпокоително. – сви вяло рамене Морийн като затрака с пръсти една любима мелодия. Вече до правеше умишлено, за да дразни другия. Понякога детското в него все още се обаждаше под някаква форма.
- Ти пък откъде знаеш за това? Нямаш подобно ниво на достъп.
- Отново не си убедителен. Не ми се иска да казвам колко зле охранявате архивите на киберпрестъпленията. – изкара си малкото бяло пликче, където бе скътал малко трева и започна съвсем спокойно да си свива малка цигарка. Другият очевидно се вбеси. Удари масата и се изправи на крака.
- Разкарай това нещо оттук! - Морийн дори не вдигна поглед. – Всичко мога да приема, но не и да надрусаното ти състояние. Така не си ни полезен!
- Полезен.. – изсмя се саркастично насреща му. – Не го мисли толкова, специален агент Лапиц. – произнесе с насмешка объщението. – Как си върша работата си е моя работа. Досега не можете да се оплачете, нали така? В противен случай нямаше да ме повикате тук. – не му трябваха заобикалки и недомлъвки, за да спечели словесната война преди да е започнала. Просто си служеше с факти, което не можеха да бъдат оборени. – Трябва ви този тип? Ще го открия за нула време. – смигна му като флиртуваща ученичка, след което си взе шепа от ядките на бюрото. – Прекрасни фъстъци!
Слезе по задните стълби, все още чоплейки шамфъстък. Интересно, че тази ядка бе наричана „Щастливата ядка” от китайците, защото им приличаха на усмихнати човечета. За жалост, не можеше особено да ти повдигне настроението.
- Ти! Идвай с мен! – хвана още в движение един от обслужващия персонал на етажа, побутвайки го да върви напред.
- Какво съм направил? Аз съм просто чистач тук. – разнесе се тревожен, разтреперан като лист глас.
-Успокой се, приятелю! – рече му Кристофър, за миг забавяйки крачка. Погледна го миличко и продължи – Днес си агент от Интерпол с кодовото ме Айс. – усмихна се захаросано, знаеше, че помага, защото нямаше да бъде взет на сериозно като някой психопат или сериен убиец. Не че не се виждаше известна прилика.
- Но какво трябва да правя, зная само с кой препарат да мия тоалетната и пода.
- Не бой се, трябваш ми като компания. Ще се пошляеш с мен известно време. Хайде, ще те черпя нещо в Уинберис. – потупа го по рамото и продължи към изхода. – Облечи това. – добави набързо, след което свали шлифера си и му го подхвърли.
- Елитното заведение Уинберис? Май сънувам... - измърмори неистово под нос и навлече чуждата дреха. – А Вас как да ви наричам?
- Мен ли? – полуусмивката на лукавия се покатери на лицето му. – Нел.
Излезе от сградата и малката му постановка започна. Бе напълно убеден, че ако някой го следеше, то сега щеше да си проличи. Нямаше как някой да не бие повече на очи, излизайки то задния изход. С нескрито задоволство захлупи шапката си и сложи черните си очила.
- Приличаш на вампир. – полюбопиства чистачът, но тъмнокосия веднага го извъртя на шега.
- Ама и ти си един, Айс! – повиши значително тон при споменаване на кодовото име. - Да вървим да пийнем! – посочи му Уинберис и двамата се запътиха нататък, приказвайки си незначителни общи приказки. Кристофър бе превключил на автопилот. Мисълта му блуждаеше другаде.
Ice- INTERPOL
- Местожителство : Сидни
Брой мнения : 46
Join date : 30.12.2017
Re: To greet the present is to part with the past and future.
by Rey Съб Яну 06, 2018 11:53 pm
Очакваше Дейзи да се възползва от възможността да се отърве от прелестното му присъствие и да изхвърчи от покрива на секундата. Беше логично. Котката му се имаше за принцеса и му се цупеше вече втори ден. Още от проклетата случка на летището във Венеция, демонката отказваше категорично да му сътрудничи. Това усложняваше мисията му с една идея и го принуждаваше да си върши сам черната работа. Например сега, Рей можеше да си прекарва времето в някоя луксозна хотелска стая, където да е заобиколен от красиви и лъскави неща, а някое яко парче да му носи шампанско и ягоди по предизвикателна униформа. Да, ама не. Дяволското изчадие бе игнорирало заповедта му и за капак на всичко му бе изсъскало в лицето.
А сега поведението ѝ прекрачваше всички граници. Ако не бе единственото живо същество, което го обичаше, вероятно наемникът отдавна щеше да я е изоставил на някой далечен остров. След като я изгони от себе си, котката му се завъртя няколко пъти около него, а после напълно демонстративно премина през краката му. Когато Рей я избута от пътя си измяучи силно, все едно го укоряваше за презрителното отношение и започна да го гледа с онзи си поглед. Все едно бе истински човек срещу него и му крещеше с очите си: „Абе ей, никой ли не те е учил как да се държиш с дамите!?”.
- Не ме гледай така, няма да ти се извиня! – измърмори Рей и скръсти ръце пред гърдите му. Отказваше да го направи. Нямаше да играе по свирката на проклетото животно. Той беше човекът в тази връзка и ако Дейзи не го разбереше щеше да я лиши от любимата й играчка. Или нещо подобно. Долната му устна потрепна едва забележимо, а пръстите му вибрираха от напрежение. Само това му трябваше – да се занимава с гневните изблици на домашния си любимец. – Върви! – на тези думи, черната принцеса извъртя главата си на една страна, врътна си задника и с изискана походка се изниза към изхода. Естествено цялото това театралничене бе придружено с опашка вирната във въздуха.
Така тъмнокосият се оказа закотвен на този убийствено скучен и сив покрив, където трябваше да наблюдава още по-отегчителната сграда на Интерпол. Тъпаците, дори не си бяха направили труда да си затъмнят всичките прозорци и момчето с лекота можеше да види всичко, от което се интересуваше. Да не говорим, че агентите им бяха обучени толкова зле, че само им липсваха заешките уши и опашка. Още в първите пет минути, успя да открие всичките им цивилни служители. На десетата минута бе анализирал цялата постройка и някак си беше успял да открие всички слаби места на постройката. На петнадесетата минута бе започнал да се отегчава. А това само погуби допълнително ентусиазма му за мисията.
- Дявол да го вземе…нека да стане нещо. Нека да стане нещо…скоро. Поне да е този век! – на двадесетата минута, Рей вече бе толкова отчаян от себе си, живота и Интерпол, че бе готов да си тръгне. Тъмнокосият бе подпрял лактите си на парапета, а главата му лежеше на дланите му. Очите му бяха полуотворени, а в съзнанието му звучеше силна музика. Толкова силна, че почти успяваше да заглуши всички останали звуци и гласовете на хората под него. От време на време хвърляше по някой друг поглед на входа, но след като нито дебелия чичко, които се водеше охрана, нито дамата от регистратурата се бяха помръднали, се връщаше към старото си занимание – размисли и страсти от великия живот на Рей Стоун. Това може би беше най-ужасната част от всяка една мисия, на която Дейзи го мразеше. Обикновено я зарязваше да пази и той се впускаше в някое безразсъдно приключение, повличайки със себе си някой напълно невинен и объркан човечец. За съжаление този път не можеше да се измъкне. Не и ако искаше да спечели тлъстата сума, която му бяха обещали за разкриването на самоличността на агент Айс. Очевидно въпросния беше подразнил силно някой определени хора от престъпния свят и сега въпросните не само даваха огромна сума за каквато и да е било информация за него, но и се говореше, че искаха да елиминират заплахата в негово лице. Това разбира се, ако изобщо тази личност се окажеше реална.
Честно казано, младия наемник първоначално доста се бе усъмнил в истинността на предоставените му данни. Някой от снимките бяха толкова размазани, че дори фотошоп не можеше да ги спаси. Може би трябваше да откаже задачата. Но не успя. Точно в последния момент, любопитството му се бе обадило и едно странно, отдавна забравено вътрешно чувство му бе прошепнало, че той трябва да отиде в Сидни. Вероятно можеше да си спести всички тези мъки и да се промъкне в базата на Интерпол и да си открадне всичката необходима информация. Но Рей живееше за тръпката. Адреналина се бе превърнал в начина му на живот. Неговата дрога, срещу реалността и света, където изроди като него бяха преследвани и убивани заради способностите си.
Чудовище. Това бе той за всички останали. Самата мисъл го накара несъзнателно да опипа ръцете си и белезите, които бяха увековечели онзи ден. Рязко дръпна слушалките от ушите си и ги захвърли настрани. Погледът му се прокрадна в пространството, а след това се заби на входа на Интерпол.
И тогава го видя.
Автомобилът, които се промъкна с бясна скорост по улицата, избягвайки на чист късмет останалите коли в движението. Самите му движения бяха толкова прибързани и необмислени, че шофьорът най-вероятно бе пиян или напълно луд, имащ желание да се сбогува с живота си. Напълно основателно, колата не успя да спре гладко и мъжът зад волана, заби рязко спирачките си, врязвайки се в уличната лампа. Агентът от близката кола дори не бе успял да реагира. Още една черна точка за Интерпол. Рей го видя как горкият човечец премигна объркано, устата му бе застинала полуотворена с полунатъпкана поничка в нея. Още по-забавно бе как служителят се опитва да откопчее колана си, докато продължава да блъска сладкото нещо в устата си. А през това време новопоявилия се самоубиец и нещастия човечец с другата кола бяха разменили някоя друга приказка. Естествено Рей успя да чуе всичко, но за него разговора бе протекъл по следния начин:
- Хей, ти за какъв се имаш?
- Абе пич, по-спокойно. Ето ти визита. Махни се от погледа ми.
Засмя се на собствената си гениално и присви очите си, когато забеляза движенията на човекът с черната шапка. Нещо го загложди от вътре и внимателно фокусира върху него. Малко се изненада от реакцията на русия агент. Кой бе този тип, че такава важна клечка от Интерпол го бе чакала. Проклетниците не чакаха нищо, а правеха и взимаха всичко, до което се докопат. Интересно. Можеше ли това да бъде неговият човек? Проследи движенията ми с интерес до момента, в който се скриха зад единствения затъмнен етаж.
-Мътните да го вземат. – изруга наемника и прехапа долната си устна. А тъкмо бе станало интересно! Подпря се отново на парапета и зелените му очи започнаха да блуждаят из етажите. Всички служители бяха толкова отегчени от живота, че самите им физиономии го караха да се отчайва още повече. Ако продължаваше в същия дух щеше да изпадне в дълбока депресия и щеше да се наложи да съди Интерпол за ужасния им стил.
Въздъхна тежко и се загледа в чистача, които чистеше в задната част на сградата. Човечецът изглеждаше странно безгрижен и напълно отнесен в собствения си свят. Широката му усмивка бе нещото, което успя да задържи вниманието на Рей и да се чуди от къде ли успяваше да намери този ентусиазъм. В следващите десет минути, момчето изучаваше задълбочено движенията на чичкото. Не, че имаше по-добра работа. Освен да се вайка и да чопли семки. Но последното го пропусна. Все пак бе професионалист и не трябваше да оставя следи след себе си.
Поредната изненада за деня бе, когато човечецът в черно се появи отново и започна да дърпа чистача към себе си. Прелестната думичка „Айс” достигна до съзнанието му и на лицето му се появи тънка усмивчица.
- Хванах те.
Може би.
Не дочака да види на къде ще тръгнат двете приятелчета. Хубавото на силата му бе, че дори да нямаше визуален контакт можеше да дочуе разговора им толкова ясно, колкото ако се намираше в стаята с тях. Вместо това, Стоун се втурна по стълбите и бе на улицата, когато двамата излязоха от изхода. Нямаше търпение да научи повече за въпросния индивид. Цялото му същество трепереше от вълнение, а кръвта му пулсираше и адреналина ръководеше всяко едно движение.
- Е, хайде да те видим агент Айс. – прошепна на себе си, преди да им даде огромна преднина и бавно да тръгне след тях.
Нямаше смисъл да бърза. Уинберис.
Колко интересно. Агент Айс се бе оказал любител на вампирите. И май нямаше особено добър вкус за заведения.
А сега поведението ѝ прекрачваше всички граници. Ако не бе единственото живо същество, което го обичаше, вероятно наемникът отдавна щеше да я е изоставил на някой далечен остров. След като я изгони от себе си, котката му се завъртя няколко пъти около него, а после напълно демонстративно премина през краката му. Когато Рей я избута от пътя си измяучи силно, все едно го укоряваше за презрителното отношение и започна да го гледа с онзи си поглед. Все едно бе истински човек срещу него и му крещеше с очите си: „Абе ей, никой ли не те е учил как да се държиш с дамите!?”.
- Не ме гледай така, няма да ти се извиня! – измърмори Рей и скръсти ръце пред гърдите му. Отказваше да го направи. Нямаше да играе по свирката на проклетото животно. Той беше човекът в тази връзка и ако Дейзи не го разбереше щеше да я лиши от любимата й играчка. Или нещо подобно. Долната му устна потрепна едва забележимо, а пръстите му вибрираха от напрежение. Само това му трябваше – да се занимава с гневните изблици на домашния си любимец. – Върви! – на тези думи, черната принцеса извъртя главата си на една страна, врътна си задника и с изискана походка се изниза към изхода. Естествено цялото това театралничене бе придружено с опашка вирната във въздуха.
Така тъмнокосият се оказа закотвен на този убийствено скучен и сив покрив, където трябваше да наблюдава още по-отегчителната сграда на Интерпол. Тъпаците, дори не си бяха направили труда да си затъмнят всичките прозорци и момчето с лекота можеше да види всичко, от което се интересуваше. Да не говорим, че агентите им бяха обучени толкова зле, че само им липсваха заешките уши и опашка. Още в първите пет минути, успя да открие всичките им цивилни служители. На десетата минута бе анализирал цялата постройка и някак си беше успял да открие всички слаби места на постройката. На петнадесетата минута бе започнал да се отегчава. А това само погуби допълнително ентусиазма му за мисията.
- Дявол да го вземе…нека да стане нещо. Нека да стане нещо…скоро. Поне да е този век! – на двадесетата минута, Рей вече бе толкова отчаян от себе си, живота и Интерпол, че бе готов да си тръгне. Тъмнокосият бе подпрял лактите си на парапета, а главата му лежеше на дланите му. Очите му бяха полуотворени, а в съзнанието му звучеше силна музика. Толкова силна, че почти успяваше да заглуши всички останали звуци и гласовете на хората под него. От време на време хвърляше по някой друг поглед на входа, но след като нито дебелия чичко, които се водеше охрана, нито дамата от регистратурата се бяха помръднали, се връщаше към старото си занимание – размисли и страсти от великия живот на Рей Стоун. Това може би беше най-ужасната част от всяка една мисия, на която Дейзи го мразеше. Обикновено я зарязваше да пази и той се впускаше в някое безразсъдно приключение, повличайки със себе си някой напълно невинен и объркан човечец. За съжаление този път не можеше да се измъкне. Не и ако искаше да спечели тлъстата сума, която му бяха обещали за разкриването на самоличността на агент Айс. Очевидно въпросния беше подразнил силно някой определени хора от престъпния свят и сега въпросните не само даваха огромна сума за каквато и да е било информация за него, но и се говореше, че искаха да елиминират заплахата в негово лице. Това разбира се, ако изобщо тази личност се окажеше реална.
Честно казано, младия наемник първоначално доста се бе усъмнил в истинността на предоставените му данни. Някой от снимките бяха толкова размазани, че дори фотошоп не можеше да ги спаси. Може би трябваше да откаже задачата. Но не успя. Точно в последния момент, любопитството му се бе обадило и едно странно, отдавна забравено вътрешно чувство му бе прошепнало, че той трябва да отиде в Сидни. Вероятно можеше да си спести всички тези мъки и да се промъкне в базата на Интерпол и да си открадне всичката необходима информация. Но Рей живееше за тръпката. Адреналина се бе превърнал в начина му на живот. Неговата дрога, срещу реалността и света, където изроди като него бяха преследвани и убивани заради способностите си.
Чудовище. Това бе той за всички останали. Самата мисъл го накара несъзнателно да опипа ръцете си и белезите, които бяха увековечели онзи ден. Рязко дръпна слушалките от ушите си и ги захвърли настрани. Погледът му се прокрадна в пространството, а след това се заби на входа на Интерпол.
И тогава го видя.
Автомобилът, които се промъкна с бясна скорост по улицата, избягвайки на чист късмет останалите коли в движението. Самите му движения бяха толкова прибързани и необмислени, че шофьорът най-вероятно бе пиян или напълно луд, имащ желание да се сбогува с живота си. Напълно основателно, колата не успя да спре гладко и мъжът зад волана, заби рязко спирачките си, врязвайки се в уличната лампа. Агентът от близката кола дори не бе успял да реагира. Още една черна точка за Интерпол. Рей го видя как горкият човечец премигна объркано, устата му бе застинала полуотворена с полунатъпкана поничка в нея. Още по-забавно бе как служителят се опитва да откопчее колана си, докато продължава да блъска сладкото нещо в устата си. А през това време новопоявилия се самоубиец и нещастия човечец с другата кола бяха разменили някоя друга приказка. Естествено Рей успя да чуе всичко, но за него разговора бе протекъл по следния начин:
- Хей, ти за какъв се имаш?
- Абе пич, по-спокойно. Ето ти визита. Махни се от погледа ми.
Засмя се на собствената си гениално и присви очите си, когато забеляза движенията на човекът с черната шапка. Нещо го загложди от вътре и внимателно фокусира върху него. Малко се изненада от реакцията на русия агент. Кой бе този тип, че такава важна клечка от Интерпол го бе чакала. Проклетниците не чакаха нищо, а правеха и взимаха всичко, до което се докопат. Интересно. Можеше ли това да бъде неговият човек? Проследи движенията ми с интерес до момента, в който се скриха зад единствения затъмнен етаж.
-Мътните да го вземат. – изруга наемника и прехапа долната си устна. А тъкмо бе станало интересно! Подпря се отново на парапета и зелените му очи започнаха да блуждаят из етажите. Всички служители бяха толкова отегчени от живота, че самите им физиономии го караха да се отчайва още повече. Ако продължаваше в същия дух щеше да изпадне в дълбока депресия и щеше да се наложи да съди Интерпол за ужасния им стил.
Въздъхна тежко и се загледа в чистача, които чистеше в задната част на сградата. Човечецът изглеждаше странно безгрижен и напълно отнесен в собствения си свят. Широката му усмивка бе нещото, което успя да задържи вниманието на Рей и да се чуди от къде ли успяваше да намери този ентусиазъм. В следващите десет минути, момчето изучаваше задълбочено движенията на чичкото. Не, че имаше по-добра работа. Освен да се вайка и да чопли семки. Но последното го пропусна. Все пак бе професионалист и не трябваше да оставя следи след себе си.
Поредната изненада за деня бе, когато човечецът в черно се появи отново и започна да дърпа чистача към себе си. Прелестната думичка „Айс” достигна до съзнанието му и на лицето му се появи тънка усмивчица.
- Хванах те.
Може би.
Не дочака да види на къде ще тръгнат двете приятелчета. Хубавото на силата му бе, че дори да нямаше визуален контакт можеше да дочуе разговора им толкова ясно, колкото ако се намираше в стаята с тях. Вместо това, Стоун се втурна по стълбите и бе на улицата, когато двамата излязоха от изхода. Нямаше търпение да научи повече за въпросния индивид. Цялото му същество трепереше от вълнение, а кръвта му пулсираше и адреналина ръководеше всяко едно движение.
- Е, хайде да те видим агент Айс. – прошепна на себе си, преди да им даде огромна преднина и бавно да тръгне след тях.
Нямаше смисъл да бърза. Уинберис.
Колко интересно. Агент Айс се бе оказал любител на вампирите. И май нямаше особено добър вкус за заведения.
Rey- MUTANT
- Брой мнения : 79
Join date : 30.12.2017
Re: To greet the present is to part with the past and future.
by Ice Нед Яну 07, 2018 8:14 pm
Усещаше ги. Можеше да се закълне, че ги усещаше. Чуждите съзнания около него. Някои приближаващи се, други отдалечаващи се. Едно единствено пък винаги на едно и също разстояние от него. Това, което сякаш дебнеше. Това, което сякаш заплашваше съществуването му. Чиста параноя, това трябваше да е, или поне така си го обясни Морийн. Така и не свикна, че не чуваше нищо... Вече измина повече от година. Всъщност цели шест. Месеците се редяха като пуканки на конче, дните се изнизваха като перлите на огърлица, а часовете, минутите и секундите като дребни песъчинки между пръстите. И нищо. Всичкото това време като че не означаваше нищо. Не и за Кристофър.
Всичко беше сиво и замръзнало, безцветно и статично. За един миг светът му се превърна в мъртъв пейзаж, в който той бе като затворник. Тишината го бе завладяла. И носеше със себе си нова пустота, с която той не успя да се справи. Тогава намери утеха в брендито и тревата, като жалък беглец от реалността. Преди смяташе, че нищо не го плашеше. Но нямаше същество, което да не се бои от нещо. За съжаление го бе разбрал прекалено късно. Едва след като бе изгубил всичко, което имаше някакво значение за него и осмисляше съществуването му. Сега светът му бе просто пустош от самотни руини, а хората в него далечни тъмни сенки, които не можеше и не искаше да доближи. Утехата идваше само, когато се разсейваше глупавата си работа. Не работеше защото има реална нужда от това, или защото му харесва. Нямаше друго. Нямаше и избор. Беше загубил дори правото си да е свободен. Всичко онази нощ.
Ледените метални решетки му показваха присмеха на съдбата. Някой го повика по номер. „Затворник 83707“ . Опъна леко белия плат, зашит върху синия гащеризон, колкото да види цифрите върху му. Гласът се приближаваше до килията. Погледът на тъмнокосия мъж се придвижи към отсрещната стена и остана така, втренчен в сивата вдлъбнатина. Виковете се врязваха в решетките, но вече не достигаха до него. Не реагира, когато ключът издрънча и бе завъртян няколко пъти. Знаеше, че доживотната му присъда го обричаше да изгине тук и нищо не можеше да промени този факт. Дори не се надяваше да оцелее и седмица. След като видя как толкова животи си отидоха за части от секундата, някак и неговият стана незначителен. Жаждата за съществуване, която преди имаше, се бе изпарила заедно с угасващите пламъчета в онези чифтове очи. Вече не се боеше от смъртта, а от живота.
- До какво си се докарал, синко... – до него снизходително приклекна единствения човек, който успя да го измами за всичко. В точният момент се бе присламчил към него и майка му, бе играл дълго време ролята на любящ баща и го накара да му се довери напълно. Но ето че всяка една лъжа, всяка илюзия, все някога биваше разбита. И сега го виждаше в истинската му светлина. Не като загрижен и любящ баща, а като един от шефовете на Интерпол, гордо носещ своите фалшиви медали за храброст. С лице на интригант, гледащ само своите интереси, той се бе появил пред него сега, когато бе последният човек на Земята, когото Морийн би желал да види. Ръцете му се свиха в юмруци от неприятната миризма. Звярът в него отново поиска да убие. Запита се това ли бе истинското му Аз? – Дойдох, за да ти помогна. Но трябва да ми се довериш...
- Да ти се доверя!? На теб... – изръмжа през зъби, поглеждайки го с неволя. Бореше се с всяка клетка в тялото си да не му се нахвърли и да не го удуши. Дори белезниците, стягащи китките му, нямаше да го спасят. Представи си как го разкъсва и не съжалява за това.
- Виж, мога да те разбера. Но не е както си мислиш, хората ми избързаха, отклониха се от думите ми. Исках само да говоря с момчето, не бих го подложил на онези неща без съгласието му. Вярваш ми, нали? Синко...
Кръвожаден поглед, вик разтресе коравите решетки. Намери се извън контрол отново. Пръстите му се впиваха в чуждото гърло. От зачервените очи се спусна неразбрана сълза.
- Никога повече... – започна, затягайки все повече хватката си. С всяка следваща дума оставяше все по-малко кътче, от което кислородът да проникне в старото тяло под него. - ...не ме наричай така! – крайниците му настървено блокираха всеки опит на другия да се измъкне, да избяга от агонията и болката си. – Нямаш представа какво му причиних... – излезе като тиха вълна, която се разби в напрегнатото и безлично като камък лице. Осъзнаваше, че не говореше на човек. Нямаше как да предизвика истинска емоция у него. А дори да беше истинска, никога не би повярвал. Беше дотук с доверието.- ...защото ти вярвах! Никога вече!
Отслаби хватката без да сменя позицията си на обезумяло животно. Неистово откри всякаква липса на вина в отсрещните очи. Там имаше едно нищо. Много безкрайно, непознато и плашещо нищо.
- Не вярвах да се ядосаш толкова заради някакво хлапе... Очаквах повече от теб. – разочарованата усмивка намекваше присмех и високомерие. Никога не го бе считал за нещо повече от пионка, която има винаги на разположение. Осъзна, че повече би съжалявал, ако не го убие сега. Но нямаше да се приравни с него. Не и така, гледан като нещо по-нисше, като нещо, чиито чувства не бяха от значение.
Щеше да почака. Щеше да го стаи в себе си, защото в момента не печелеше нищо. Не печелеше от смъртта му. Трябваше да види първо разрухата на тази имамина личност, която бе съградил, да види как неговият свят на свой ред се разпада. Щеше да му отнеме всичко, което обича. Най-вече властта, за която убиваше. Усмихна се на мислите си.
- Знаеш ли... – сне ръцете си от стареца и плю върху тях. – Ще те оставя жив единствено, защото... – прикова отново режещи пъстри ириси към отсрещните черни бездни. Копира същото високомерие, прибавяйки мрачна полуусмивка. Презрително хвана лъскавата яка на другия, а наплюнчените му длани се спуснаха надолу по облеклото, като че избърсвайки всичката мръсотия, до която преди малко се бяха докоснали. – ...Не искам да си цапам ръцете.
Мисълта, че проклетото бастунче бе ударило на слабото място, също не му даваше мира. Единствено най-омразното му същество можеше да го изкара от онази дупка и да го завре в друга. Тази на Инетрпол. Трябваше да е напълно луд, за да се съгласи да живее сред онези безхарактерни люде. Вярваше, че инатът му ще успее да си изпроси връщане обратно в пандиза, но май бе подценил малко манипулативната същност на Марк. Само и само да успее плана му, какъвто и да беше той, реши да гарантира за Морийн и да му даде свободата да живее в която си поиска точка на света. Удивителна бе голямата отговорност, която бе поел и този ход само караше тъмнокосия мъж да се бои какво ще последва. Не се боеше от самия Марк, а от онова, в което вярва. Предчувстваше, че това, което дотук бе видял от истинската му самоличност, бе една началото...
Полазиха го тръпки от отдавна забравено чувство. Или по-скоро усещане на едно определено присъствие. Никога не беше изричал дори пред себе си какво всъщност означаваше Той за него. Младежът, който тепърва се сблъскваше със света. При първата им среща почти бе припознал себе си в него. Бе изпадал в същата ситуация, само че никой не дойде да го откаже. Трябваше самият той да разубеди съзнанието си, да се научи да го контролира. Още на четири години майка му бе осъзнала, че е различен и бе последвала обичайната реакция. Психиатри, педагози, шарени хапчета... Всяко следващо се менеше според възрастта на Морийн, докато не се появи мнимия любящ баща и не се направи на герой. А кое малко момче нямаше нужда от супер герой? Кое не вярваше?
Не бе сигурен какъв беше той за Рей, но ако можеше някак да върне времето, би продал и душата си на дявола за него. За да го върне. Би заличил себе си от съществуване, би дал и това, което няма. При това не заради вината си. Но това беше нещо, което хлапето никога нямаше да разбере.
Морийн бе направил най-голямата си грешка, когато се бе върнал обратно на онова място, което бележеше края. С последната капка стаена надежда, че ще го вид отново. Там умря онази част то сърцето му, способна да изпитва топлина и любов. Сякаш за миг я видя зарината под изгорените останки от невзрачната сграда. От този ден бе като заклещен в миналото. В най-светлите си дни излизаше в двора на имението, пушеше марихуана и се връщаше отново и отново в миговете, в които все още можеше да види лицето му и да усети присъствието му. След това започна да го вижда навсякъде, където отиде. Не след дълго се превърна в нетърсено мъчение.
Дори сега, докато крачеше към богаташкото заведение срещу сградата на Интерпол, можеше да се закълне, че го усещаше наблизо. Навярно този призрак от миналото му никога нямаше да го остави. Сърцето му ускори ритъма си малко преди входа. Отново се обърна назад. Очите му се напрегнаха, взирайки се изгубено в тълпата наоколо. За миг като че го съзря някъде там. Но това не беше ново. Новото бе, че го чувстваше толкова истинско. Най-реалната му халюцинация до този момент. Вече бе надминал себе си и капацитета на собственото си съзнание. Мрачната му горчива усмивка образува малки трапчинки върху лицето му и мъжът влезе в заведението. Потупа по рамото компанията си, за която почти бе забравил. Потънал в своя безрадостен свят, на Крис не му беше трудно да забрави къде и с кого се намира.
- Хей, Нел, познаваш ли това момиче? – беше го попитал въпрос, на който просто повдигна въпросително вежда. Трябваше му кратко въведение какво се е случило през последната една минута.
- Какво момиче? – попита вяло, като посочи свободно място, където да се настанят с новия му приятел. Не знаеше защо продължава да замесва непознати в кашите си, без дори да ги предупреди, че може би това заплашва животите им. Без дори да съзнава, правеше нещата по-трудни не само за себе си. Може би това бе външен израз на вътрешното му бунтуване срещу света- такъв, какъвто вече го познаваше.
- Как, онова там, което те зяпа още от входа. – продължи с настоящата тема, която никак не вълнуваше Кристофър. – Ето я, идва... Боже какви дълги крака, а усмивката й може направо да те разтопи... – след като видя недоумяващ поглед насреща си, чистачът сви рамене и допълни – Високите брюнетки са ми слабост.
Горкият, не беше избрал много мъдро извора на възхищението си. Самият той бе меко казано невзрачен и едва стигаше метър и седемдесет. Но пък за сметка на това имаше някаква чаровност в усмивката му и грабваща топлина в наивните му очи.
Тъмнокосият поклати глава, извръщайки очи към сервитьора. Поръча си ирландско кафе и скръсти ръце пред гърдите си, като не чу какво му каза непознатата брюнетка. Само се издразни, че си бе позволила да пристъпи в личното му пространство. Студените му ириси, все още скрити зад тъмните стъкла, се плъзнаха по телефонния номер, който бе написала на салфетка и бе поставила в джобчето на ризата му.
- Уау, това беше.. Уау! – възкликна чистачът насреща му, сякаш онемял от възхищение. Всичко това някак си убягваше на Морийн. – Как го направи, дори не й каза и дума! Ще й се обадиш ли?
Без да отвръща нищо, изкара бялата салфетка с драсканицата от дрехата си и я смачкоти небрежно в дланта си. Подхвърли я върху една от таблите на минаващите покрай тях сервитьори и смени темата.
- Е, какво ще пиеш ти, Айс? – попита го съвсем нормален въпрос, докато другия го съзерцаваше като замръзнала статуя, изваяна от скулптора със зейвала уста. Май новият разговор нямаше наченки да потръгне скоро и в знак на отегчение, Крис подпря брадичка на едната си длан. Ала онова присъствие не го напусна. Усещаше се толкова близо, както никога преди. Дали не бе ударил часът да полудее напълно? Остана му само това и беше приключен случай. Отново се огледа, с надеждата да потвърди или отрече. Вече му бе нужно доказателство, за да си повярва сам. За миг отново го зърна през прозрачното стъкло. Но за разлика от останалите му предишни халюцинации, този път Рей изглеждаше по-различно. Променен от времето, което ги разделяше. Пораснал и възмъжал. Вече не приличаше на малкото хлапе, което тепърва се бореше срещу света, който не го приемаше. А пораснал младеж, с непримирим и силен поглед, готов да атакува обратно. Образът му отдавна изчезна от мръсното стъкло, но Морийн го запечата в себе си и продължи да го оглежда през следващите няколко минути. Компанията му, заела временно неговата самоличност, отново поднови приказките, а тъмнокосият пак бе включил автопилота си. Нещо крайно полезно, когато искаш да си другаде духом. Една тънка усмивка красеше лицето му, докато се рееше из небесата, възседнал красивия си облак.
- Рей... – несъзнателно произнесоха устните му и останаха леко разтворени, попивайки в себе си още хиляди неизречени думи.
- Добре ли си, Нел? – запита го някак далечен глас, който обаче успя да го върне в реалността. – Кой е Рей? – нов въпрос, който изкара тъмнокосия от комфортната му зона. Той прочисти гърло и свали тъмните си очила на масичката. Поразтри слепоочията си и се прокле, задето нищо не лекуваше този тип лудост.
- По дяволите... – изруга под нос и въздъхна, поглеждайки компанията си. – Къде ми е проклетото кафе?
Всичко беше сиво и замръзнало, безцветно и статично. За един миг светът му се превърна в мъртъв пейзаж, в който той бе като затворник. Тишината го бе завладяла. И носеше със себе си нова пустота, с която той не успя да се справи. Тогава намери утеха в брендито и тревата, като жалък беглец от реалността. Преди смяташе, че нищо не го плашеше. Но нямаше същество, което да не се бои от нещо. За съжаление го бе разбрал прекалено късно. Едва след като бе изгубил всичко, което имаше някакво значение за него и осмисляше съществуването му. Сега светът му бе просто пустош от самотни руини, а хората в него далечни тъмни сенки, които не можеше и не искаше да доближи. Утехата идваше само, когато се разсейваше глупавата си работа. Не работеше защото има реална нужда от това, или защото му харесва. Нямаше друго. Нямаше и избор. Беше загубил дори правото си да е свободен. Всичко онази нощ.
Ледените метални решетки му показваха присмеха на съдбата. Някой го повика по номер. „Затворник 83707“ . Опъна леко белия плат, зашит върху синия гащеризон, колкото да види цифрите върху му. Гласът се приближаваше до килията. Погледът на тъмнокосия мъж се придвижи към отсрещната стена и остана така, втренчен в сивата вдлъбнатина. Виковете се врязваха в решетките, но вече не достигаха до него. Не реагира, когато ключът издрънча и бе завъртян няколко пъти. Знаеше, че доживотната му присъда го обричаше да изгине тук и нищо не можеше да промени този факт. Дори не се надяваше да оцелее и седмица. След като видя как толкова животи си отидоха за части от секундата, някак и неговият стана незначителен. Жаждата за съществуване, която преди имаше, се бе изпарила заедно с угасващите пламъчета в онези чифтове очи. Вече не се боеше от смъртта, а от живота.
- До какво си се докарал, синко... – до него снизходително приклекна единствения човек, който успя да го измами за всичко. В точният момент се бе присламчил към него и майка му, бе играл дълго време ролята на любящ баща и го накара да му се довери напълно. Но ето че всяка една лъжа, всяка илюзия, все някога биваше разбита. И сега го виждаше в истинската му светлина. Не като загрижен и любящ баща, а като един от шефовете на Интерпол, гордо носещ своите фалшиви медали за храброст. С лице на интригант, гледащ само своите интереси, той се бе появил пред него сега, когато бе последният човек на Земята, когото Морийн би желал да види. Ръцете му се свиха в юмруци от неприятната миризма. Звярът в него отново поиска да убие. Запита се това ли бе истинското му Аз? – Дойдох, за да ти помогна. Но трябва да ми се довериш...
- Да ти се доверя!? На теб... – изръмжа през зъби, поглеждайки го с неволя. Бореше се с всяка клетка в тялото си да не му се нахвърли и да не го удуши. Дори белезниците, стягащи китките му, нямаше да го спасят. Представи си как го разкъсва и не съжалява за това.
- Виж, мога да те разбера. Но не е както си мислиш, хората ми избързаха, отклониха се от думите ми. Исках само да говоря с момчето, не бих го подложил на онези неща без съгласието му. Вярваш ми, нали? Синко...
Кръвожаден поглед, вик разтресе коравите решетки. Намери се извън контрол отново. Пръстите му се впиваха в чуждото гърло. От зачервените очи се спусна неразбрана сълза.
- Никога повече... – започна, затягайки все повече хватката си. С всяка следваща дума оставяше все по-малко кътче, от което кислородът да проникне в старото тяло под него. - ...не ме наричай така! – крайниците му настървено блокираха всеки опит на другия да се измъкне, да избяга от агонията и болката си. – Нямаш представа какво му причиних... – излезе като тиха вълна, която се разби в напрегнатото и безлично като камък лице. Осъзнаваше, че не говореше на човек. Нямаше как да предизвика истинска емоция у него. А дори да беше истинска, никога не би повярвал. Беше дотук с доверието.- ...защото ти вярвах! Никога вече!
Отслаби хватката без да сменя позицията си на обезумяло животно. Неистово откри всякаква липса на вина в отсрещните очи. Там имаше едно нищо. Много безкрайно, непознато и плашещо нищо.
- Не вярвах да се ядосаш толкова заради някакво хлапе... Очаквах повече от теб. – разочарованата усмивка намекваше присмех и високомерие. Никога не го бе считал за нещо повече от пионка, която има винаги на разположение. Осъзна, че повече би съжалявал, ако не го убие сега. Но нямаше да се приравни с него. Не и така, гледан като нещо по-нисше, като нещо, чиито чувства не бяха от значение.
Щеше да почака. Щеше да го стаи в себе си, защото в момента не печелеше нищо. Не печелеше от смъртта му. Трябваше да види първо разрухата на тази имамина личност, която бе съградил, да види как неговият свят на свой ред се разпада. Щеше да му отнеме всичко, което обича. Най-вече властта, за която убиваше. Усмихна се на мислите си.
- Знаеш ли... – сне ръцете си от стареца и плю върху тях. – Ще те оставя жив единствено, защото... – прикова отново режещи пъстри ириси към отсрещните черни бездни. Копира същото високомерие, прибавяйки мрачна полуусмивка. Презрително хвана лъскавата яка на другия, а наплюнчените му длани се спуснаха надолу по облеклото, като че избърсвайки всичката мръсотия, до която преди малко се бяха докоснали. – ...Не искам да си цапам ръцете.
Мисълта, че проклетото бастунче бе ударило на слабото място, също не му даваше мира. Единствено най-омразното му същество можеше да го изкара от онази дупка и да го завре в друга. Тази на Инетрпол. Трябваше да е напълно луд, за да се съгласи да живее сред онези безхарактерни люде. Вярваше, че инатът му ще успее да си изпроси връщане обратно в пандиза, но май бе подценил малко манипулативната същност на Марк. Само и само да успее плана му, какъвто и да беше той, реши да гарантира за Морийн и да му даде свободата да живее в която си поиска точка на света. Удивителна бе голямата отговорност, която бе поел и този ход само караше тъмнокосия мъж да се бои какво ще последва. Не се боеше от самия Марк, а от онова, в което вярва. Предчувстваше, че това, което дотук бе видял от истинската му самоличност, бе една началото...
Полазиха го тръпки от отдавна забравено чувство. Или по-скоро усещане на едно определено присъствие. Никога не беше изричал дори пред себе си какво всъщност означаваше Той за него. Младежът, който тепърва се сблъскваше със света. При първата им среща почти бе припознал себе си в него. Бе изпадал в същата ситуация, само че никой не дойде да го откаже. Трябваше самият той да разубеди съзнанието си, да се научи да го контролира. Още на четири години майка му бе осъзнала, че е различен и бе последвала обичайната реакция. Психиатри, педагози, шарени хапчета... Всяко следващо се менеше според възрастта на Морийн, докато не се появи мнимия любящ баща и не се направи на герой. А кое малко момче нямаше нужда от супер герой? Кое не вярваше?
Не бе сигурен какъв беше той за Рей, но ако можеше някак да върне времето, би продал и душата си на дявола за него. За да го върне. Би заличил себе си от съществуване, би дал и това, което няма. При това не заради вината си. Но това беше нещо, което хлапето никога нямаше да разбере.
Морийн бе направил най-голямата си грешка, когато се бе върнал обратно на онова място, което бележеше края. С последната капка стаена надежда, че ще го вид отново. Там умря онази част то сърцето му, способна да изпитва топлина и любов. Сякаш за миг я видя зарината под изгорените останки от невзрачната сграда. От този ден бе като заклещен в миналото. В най-светлите си дни излизаше в двора на имението, пушеше марихуана и се връщаше отново и отново в миговете, в които все още можеше да види лицето му и да усети присъствието му. След това започна да го вижда навсякъде, където отиде. Не след дълго се превърна в нетърсено мъчение.
Дори сега, докато крачеше към богаташкото заведение срещу сградата на Интерпол, можеше да се закълне, че го усещаше наблизо. Навярно този призрак от миналото му никога нямаше да го остави. Сърцето му ускори ритъма си малко преди входа. Отново се обърна назад. Очите му се напрегнаха, взирайки се изгубено в тълпата наоколо. За миг като че го съзря някъде там. Но това не беше ново. Новото бе, че го чувстваше толкова истинско. Най-реалната му халюцинация до този момент. Вече бе надминал себе си и капацитета на собственото си съзнание. Мрачната му горчива усмивка образува малки трапчинки върху лицето му и мъжът влезе в заведението. Потупа по рамото компанията си, за която почти бе забравил. Потънал в своя безрадостен свят, на Крис не му беше трудно да забрави къде и с кого се намира.
- Хей, Нел, познаваш ли това момиче? – беше го попитал въпрос, на който просто повдигна въпросително вежда. Трябваше му кратко въведение какво се е случило през последната една минута.
- Какво момиче? – попита вяло, като посочи свободно място, където да се настанят с новия му приятел. Не знаеше защо продължава да замесва непознати в кашите си, без дори да ги предупреди, че може би това заплашва животите им. Без дори да съзнава, правеше нещата по-трудни не само за себе си. Може би това бе външен израз на вътрешното му бунтуване срещу света- такъв, какъвто вече го познаваше.
- Как, онова там, което те зяпа още от входа. – продължи с настоящата тема, която никак не вълнуваше Кристофър. – Ето я, идва... Боже какви дълги крака, а усмивката й може направо да те разтопи... – след като видя недоумяващ поглед насреща си, чистачът сви рамене и допълни – Високите брюнетки са ми слабост.
Горкият, не беше избрал много мъдро извора на възхищението си. Самият той бе меко казано невзрачен и едва стигаше метър и седемдесет. Но пък за сметка на това имаше някаква чаровност в усмивката му и грабваща топлина в наивните му очи.
Тъмнокосият поклати глава, извръщайки очи към сервитьора. Поръча си ирландско кафе и скръсти ръце пред гърдите си, като не чу какво му каза непознатата брюнетка. Само се издразни, че си бе позволила да пристъпи в личното му пространство. Студените му ириси, все още скрити зад тъмните стъкла, се плъзнаха по телефонния номер, който бе написала на салфетка и бе поставила в джобчето на ризата му.
- Уау, това беше.. Уау! – възкликна чистачът насреща му, сякаш онемял от възхищение. Всичко това някак си убягваше на Морийн. – Как го направи, дори не й каза и дума! Ще й се обадиш ли?
Без да отвръща нищо, изкара бялата салфетка с драсканицата от дрехата си и я смачкоти небрежно в дланта си. Подхвърли я върху една от таблите на минаващите покрай тях сервитьори и смени темата.
- Е, какво ще пиеш ти, Айс? – попита го съвсем нормален въпрос, докато другия го съзерцаваше като замръзнала статуя, изваяна от скулптора със зейвала уста. Май новият разговор нямаше наченки да потръгне скоро и в знак на отегчение, Крис подпря брадичка на едната си длан. Ала онова присъствие не го напусна. Усещаше се толкова близо, както никога преди. Дали не бе ударил часът да полудее напълно? Остана му само това и беше приключен случай. Отново се огледа, с надеждата да потвърди или отрече. Вече му бе нужно доказателство, за да си повярва сам. За миг отново го зърна през прозрачното стъкло. Но за разлика от останалите му предишни халюцинации, този път Рей изглеждаше по-различно. Променен от времето, което ги разделяше. Пораснал и възмъжал. Вече не приличаше на малкото хлапе, което тепърва се бореше срещу света, който не го приемаше. А пораснал младеж, с непримирим и силен поглед, готов да атакува обратно. Образът му отдавна изчезна от мръсното стъкло, но Морийн го запечата в себе си и продължи да го оглежда през следващите няколко минути. Компанията му, заела временно неговата самоличност, отново поднови приказките, а тъмнокосият пак бе включил автопилота си. Нещо крайно полезно, когато искаш да си другаде духом. Една тънка усмивка красеше лицето му, докато се рееше из небесата, възседнал красивия си облак.
- Рей... – несъзнателно произнесоха устните му и останаха леко разтворени, попивайки в себе си още хиляди неизречени думи.
- Добре ли си, Нел? – запита го някак далечен глас, който обаче успя да го върне в реалността. – Кой е Рей? – нов въпрос, който изкара тъмнокосия от комфортната му зона. Той прочисти гърло и свали тъмните си очила на масичката. Поразтри слепоочията си и се прокле, задето нищо не лекуваше този тип лудост.
- По дяволите... – изруга под нос и въздъхна, поглеждайки компанията си. – Къде ми е проклетото кафе?
Ice- INTERPOL
- Местожителство : Сидни
Брой мнения : 46
Join date : 30.12.2017
Re: To greet the present is to part with the past and future.
by Rey Вто Яну 16, 2018 10:52 pm
- По дяволите. По дяволите. Мътните да го вземат. – изруга невъздържано Рей, докато си проправяше път в тълпата. Изблъска с лакти едни досаден чичко, а след това почти се блъсна с лелката, която се опираше на близката лампа. Заобиколи като крадец и бабичката, която бе заела цялата улица с двете си кученца и пазарната чанта, която влачеше след себе си. Още малко и щеше да прегърне женицата, която говореше по телефона и от пет минути ентусиазирано обясняваше на някаква си Клара как предната вечер правила тройка. Тези думи, накараха цялото му лице да се сбръчка от отвращение. Побърза да извърне главата си на другата страна и силно притисна дланта си към устата си. От гърлото му се изниза давещ се звук и трябваше да затвори очите си и да си поеме няколко пъти дълбоко въздух, за да си избие то главата картинката как двама мъже клатят русокосата кифличка. Разбира се, до тук се свърши с не привличането на внимание. Ужасената му реакция, накара близката бабичка да се обърне към него и да му изнесе дълъг и задълбочен монолог как днешната младеж за нищо не ставали. Дори непознатата стигна до там, че да се възползва от моментната му ситуация и да започне да му препоръчва болници за рехабилитация и подпомагане на хора с наркотични зависимости.
„О, за бога…само не още една!” – мисълта бе изръмжана в съзнанието му, докато тъмнокосият грубо избута жената от пътя си и продължи да върви напред. Не се обърна, когато старицата яростно размаха чадъра си в ръката и го заплаши, че ще насъска кучето си Дикси срещу него. Продължи да върви все така бавно и примерено. Очите му не се откъсваха от двамата странници, които следеше. Въпреки че през това време съзнанието му работеше на пълни обороти, карайки го да си мечтае отново за скучната нормалност на простосмъртните.
След случилото се вълнението от мисията бе започнало бавно, но сигурно да се заменя с раздразнение и досада. Адреналинът също го бе изоставил и сега кръвта му просто си вреше от старата и позната омраза към досадниците. На всичкото отгоре думите на жената някак си ме се отразиха като цяла кофа със студена вода. Дори за миг бе сигурен, че отново е на шестнадесет и стои пред родители си, които се прегръщаха и плачеха, умолявайки го да си признае от къде взима наркотици. Всички подобни спомени бяха увенчани с много викове, ярост и още нещо. Но най-силно се бе запаметило в съзнанието на Рей, че каквото и да кажеше не бе от значение. Защото за тях той не бе важен. Последната мисъл остави горчив вкус в устата му и накараха стомахът му да се свива болезнено.
Къде по дяволите бе Дейзи, когато ти трябваше?
А, да – дяволското изчадие му бе сърдито и най-вероятно си виреше пухкавата опашчица в луксозната им хотелска стая, докато Стоун вършеше цялата работа. От устните му се отрони тежка въздишка. Беше забравил колко е гадно да си вършиш сам черната работа и сега се чувстваше отново като новобранец на първата си мисия. Не, че имаше нещо сложно да проследиш двама непохватни индивид от точка А до точка Б. Горкият чистач изглеждаше толкова объркан, че цялата му излъчване бе като риба на сухо. За разлика от него господинчото с черните дрехи и шапката приличаше на типичния отчаян от живота човечец, които бе попаднал в лапите на Интерпол. Мъжът се обръщаше толкова често назад, че вероятно бе от онези луди, които си мислеха, че целия свят се върти около тях. Да, напълно лесна задача за проследяване. Но цялата тази работа с придвижването му по натоварения булевард се бе оказала като бомба със закъснител за чувствителните му сетива.
Имаше прекалено много хора. Присъствието им бе като хиляди мравки, които полазваха кожата му за секунда, а след това се оттегляха по пътя си към мравуняка. А след това се появяваха отново и чуваше гласовете им да бучат като развалено радио, на което не можеше да откриеш правилната честата. И на фона на всички аромати и звуци, Рей продължаваше да следи двойкато от Интерпол. Мъжете най-накрая се бяха набутали в „елитното”, оставяйки наемника да зяпа към вратата от половин пресечка разстояние.
До тук добре…и сега какво?
Не можеше просто така да влезе след тях, нали? Погледът му се плъзна по цялата улица, прескачайки досадните хорица и обръщайки задълбочено внимание на обстановката. Накрая зелените му очи се спряха на близката пекарна и аромата на канела обгърна всичките му сетива. За миг му се прииска да се отдаде на изкушението и да отиде натам, но се отказа в последния момент. Вместо това, като пълен новобранец премина няколко пъти покрай витрината на заведението. Тъкмо навреме, за да види как една тъмнокоса девойка се втурва от вратата към целта му и се опитва да свали навлечения в черно тип. Естествено това не бе нищо интересно и ново. Интересното се случи точно две секунди по-късно, когато двамцата се заговориха и агента на Интерпол се обърна към вратата, достатъчно, за да може да види лицето му.
Какво…по дяволите?
За миг можеше да се закълне, че вижда Крис. Онзи Кристофър, които бе положил началото на новият му път. Онзи същият, които го бе извлякал от дупката, в която се намираше тогава и му бе помогнал да овладее силите си. А след това…всичко се беше превърнало в история. Отдръпна се рязко от прозореца и потърка очите си.
- Това не е реално, нали?
- Сигурен ли си?
- Въобразявам си….!
- Нима?
- Какво да правя?
- Стоиш по средата на улицата и приличаш на идиот, които си е загубил ума?
- Хайде де, стегни се Рей….
Тъкмо имаше намерение да се промъкне в заведението, когато покрай него мина тъмнокоса мадама. Наложи се да извърти главата си настрани и силно да стисне устните си, за да не повърне от ужасния й парфюм. Идеше му да извика от отвращение и да хване девойката за ръка, за да й изнесе лекция как да си подбира правилно стила. Защото не стига, че миришеше на умрял пор, а и бе облечена като излязла от зоопарка маймуна. . Но не. Тъмнокосият нямаше време да се занимава с глупости. Или пък…
- Хей, ти…онази с късата рокля…стой! – извика след мацката, Рей и пробяга след нея, хващайки я за ръката.
- Какво правиш? – ококори се момичето срещу него, опитвайки се да издърпа ръката си от силната му хватка. Но вместо това, наемникът я завлече след себе си, бутайки я в близката задънена уличка.
- Искаш ли да спечелиш малко пари? – на лицето му се бе появила лукава усмивчица. Знаеше, че трябва да се съсредоточи върху целта си и да разкрие агент Айс, но…Искаше да се позабавлява същевременно. А след това можеше да снима въпросния и да прибере тлъстата сумичка, която поръчителят му бе обещал.- А имаш ли приятелки, които…?
- Може би…Какво трябва да направя?
Аманда Дейвидс сложи ръка пред устните си и се разсмя. Преметна дългите си коси през рамо и премигна изкусително срещу младежа. Беше неземно сладък и ако не държеше пачка пари пред лицето й, вероятно щеше да му се хвърли на врата и да му предложи да се разходят. Пък каквото стане после…От друга страна непознатия я зяпаше толкова странно, че девойката не можеше да реши дали й харесва погледът му или не. Имаше нещо странно в него, което я караше кожата й да настръхва, но и в същото време кръвта й пулсираше от вълнение. Отдавна не бе попадала на толкова загадъчен и…готин индивид. Но парите си бяха пари. А себеуважаваща жена като нея, не можеше да откаже финансова инжекция, когато се нуждаеше най-много от нея. Например утре имаше час за маникюр, които никога не би могла да си позволи, ако не приемеше тази оферта. Но всичко й звучеше толкова невероятно. Трябваше само да влезе в онзи долнопробен бар и да се хвърли на врата на някакъв си чичко. Лесна работа.
Може би днес щеше да й излезе късмета…въпреки всичко.
- Само това ли е? – гласът й потрепна от вълнение, а тъмнокосият бутна парите в ръцете й, кимвайки. Не беше от разговорливите типове, но това само допълваше красотата му. – Сигурен ли си, че нищо друго не мога да направя за теб?
- Не. Направи това, което ти казах. – отсече рязко младежа и й обърна гръб. Ашли остана на мястото си няколко дълги секунди, а след това набута парите в чантата си и приглади дрехите си. С типичната за нея уверена походка излезе от уличката, все едно притежаваше света и десет крачки по-късно се промъкна през вратата. Откри двамата типа много бързо и се усмихна на себе си.
Е, това щеше да бъде интересно!
- Нел! Сладурче, толкова се радвам, че те виждам. – провикна се още от вратата и се втурна към двамата събеседници, които май мрънкаха за кафето си. Какви сърдитковци. Добре, че бе тя, за да им оправи деня.
Десет секунди по-късно, девойката бе отишла до сепарето и бе обвила ръцете си около врата на Крис. Гърдите й се опираха в гърбът му, а дългите й пръсти си прокрадваха през врата му. Преди мъжът да успее да я избута, Ашли го пусна и положи ръка на гърбът му.
- Как я караш, любовнико? Не съм те виждала от две години! – намръщи недоволно устни и се обърна към събеседника му. – Знаеш ли…този твой приятел е голям мръсник. Учихме заедно и накрая негодникът ме остави за най-добрата ми приятелка. Ама какви години бяха…- цялото заведение бе вперило погледите си в тях на този етап. Но на Ашли това изобщо не й правеше впечатление. Вместо това продължаваше да се усмихва ентусиазирано и да играе играта. Може би трябваше да послуша майка си и да помисли за актьорска кариера. – Помниш ли…?
--
През това време, докато чистачът и Айс зяпаха девойката, както и цялото заведение наблюдаваше шоуто, вратата се отвори тихо и Рей се промъкна в помещението. Вървейки зад сервитьорката, мутанта се намърда в другия край на бара, сядайки точно в дъното, където двамата Интерпол служители нямаше начин да го видят при никакви обстоятелства. А и два фикуса и една грамадна мадама пред него щяха да се погрижат допълнително за това.
Каква прекрасна мисия. Не мислите ли?
„О, за бога…само не още една!” – мисълта бе изръмжана в съзнанието му, докато тъмнокосият грубо избута жената от пътя си и продължи да върви напред. Не се обърна, когато старицата яростно размаха чадъра си в ръката и го заплаши, че ще насъска кучето си Дикси срещу него. Продължи да върви все така бавно и примерено. Очите му не се откъсваха от двамата странници, които следеше. Въпреки че през това време съзнанието му работеше на пълни обороти, карайки го да си мечтае отново за скучната нормалност на простосмъртните.
След случилото се вълнението от мисията бе започнало бавно, но сигурно да се заменя с раздразнение и досада. Адреналинът също го бе изоставил и сега кръвта му просто си вреше от старата и позната омраза към досадниците. На всичкото отгоре думите на жената някак си ме се отразиха като цяла кофа със студена вода. Дори за миг бе сигурен, че отново е на шестнадесет и стои пред родители си, които се прегръщаха и плачеха, умолявайки го да си признае от къде взима наркотици. Всички подобни спомени бяха увенчани с много викове, ярост и още нещо. Но най-силно се бе запаметило в съзнанието на Рей, че каквото и да кажеше не бе от значение. Защото за тях той не бе важен. Последната мисъл остави горчив вкус в устата му и накараха стомахът му да се свива болезнено.
Къде по дяволите бе Дейзи, когато ти трябваше?
А, да – дяволското изчадие му бе сърдито и най-вероятно си виреше пухкавата опашчица в луксозната им хотелска стая, докато Стоун вършеше цялата работа. От устните му се отрони тежка въздишка. Беше забравил колко е гадно да си вършиш сам черната работа и сега се чувстваше отново като новобранец на първата си мисия. Не, че имаше нещо сложно да проследиш двама непохватни индивид от точка А до точка Б. Горкият чистач изглеждаше толкова объркан, че цялата му излъчване бе като риба на сухо. За разлика от него господинчото с черните дрехи и шапката приличаше на типичния отчаян от живота човечец, които бе попаднал в лапите на Интерпол. Мъжът се обръщаше толкова често назад, че вероятно бе от онези луди, които си мислеха, че целия свят се върти около тях. Да, напълно лесна задача за проследяване. Но цялата тази работа с придвижването му по натоварения булевард се бе оказала като бомба със закъснител за чувствителните му сетива.
Имаше прекалено много хора. Присъствието им бе като хиляди мравки, които полазваха кожата му за секунда, а след това се оттегляха по пътя си към мравуняка. А след това се появяваха отново и чуваше гласовете им да бучат като развалено радио, на което не можеше да откриеш правилната честата. И на фона на всички аромати и звуци, Рей продължаваше да следи двойкато от Интерпол. Мъжете най-накрая се бяха набутали в „елитното”, оставяйки наемника да зяпа към вратата от половин пресечка разстояние.
До тук добре…и сега какво?
Не можеше просто така да влезе след тях, нали? Погледът му се плъзна по цялата улица, прескачайки досадните хорица и обръщайки задълбочено внимание на обстановката. Накрая зелените му очи се спряха на близката пекарна и аромата на канела обгърна всичките му сетива. За миг му се прииска да се отдаде на изкушението и да отиде натам, но се отказа в последния момент. Вместо това, като пълен новобранец премина няколко пъти покрай витрината на заведението. Тъкмо навреме, за да види как една тъмнокоса девойка се втурва от вратата към целта му и се опитва да свали навлечения в черно тип. Естествено това не бе нищо интересно и ново. Интересното се случи точно две секунди по-късно, когато двамцата се заговориха и агента на Интерпол се обърна към вратата, достатъчно, за да може да види лицето му.
Какво…по дяволите?
За миг можеше да се закълне, че вижда Крис. Онзи Кристофър, които бе положил началото на новият му път. Онзи същият, които го бе извлякал от дупката, в която се намираше тогава и му бе помогнал да овладее силите си. А след това…всичко се беше превърнало в история. Отдръпна се рязко от прозореца и потърка очите си.
- Това не е реално, нали?
- Сигурен ли си?
- Въобразявам си….!
- Нима?
- Какво да правя?
- Стоиш по средата на улицата и приличаш на идиот, които си е загубил ума?
- Хайде де, стегни се Рей….
Тъкмо имаше намерение да се промъкне в заведението, когато покрай него мина тъмнокоса мадама. Наложи се да извърти главата си настрани и силно да стисне устните си, за да не повърне от ужасния й парфюм. Идеше му да извика от отвращение и да хване девойката за ръка, за да й изнесе лекция как да си подбира правилно стила. Защото не стига, че миришеше на умрял пор, а и бе облечена като излязла от зоопарка маймуна. . Но не. Тъмнокосият нямаше време да се занимава с глупости. Или пък…
- Хей, ти…онази с късата рокля…стой! – извика след мацката, Рей и пробяга след нея, хващайки я за ръката.
- Какво правиш? – ококори се момичето срещу него, опитвайки се да издърпа ръката си от силната му хватка. Но вместо това, наемникът я завлече след себе си, бутайки я в близката задънена уличка.
- Искаш ли да спечелиш малко пари? – на лицето му се бе появила лукава усмивчица. Знаеше, че трябва да се съсредоточи върху целта си и да разкрие агент Айс, но…Искаше да се позабавлява същевременно. А след това можеше да снима въпросния и да прибере тлъстата сумичка, която поръчителят му бе обещал.- А имаш ли приятелки, които…?
- Може би…Какво трябва да направя?
***
Аманда Дейвидс сложи ръка пред устните си и се разсмя. Преметна дългите си коси през рамо и премигна изкусително срещу младежа. Беше неземно сладък и ако не държеше пачка пари пред лицето й, вероятно щеше да му се хвърли на врата и да му предложи да се разходят. Пък каквото стане после…От друга страна непознатия я зяпаше толкова странно, че девойката не можеше да реши дали й харесва погледът му или не. Имаше нещо странно в него, което я караше кожата й да настръхва, но и в същото време кръвта й пулсираше от вълнение. Отдавна не бе попадала на толкова загадъчен и…готин индивид. Но парите си бяха пари. А себеуважаваща жена като нея, не можеше да откаже финансова инжекция, когато се нуждаеше най-много от нея. Например утре имаше час за маникюр, които никога не би могла да си позволи, ако не приемеше тази оферта. Но всичко й звучеше толкова невероятно. Трябваше само да влезе в онзи долнопробен бар и да се хвърли на врата на някакъв си чичко. Лесна работа.
Може би днес щеше да й излезе късмета…въпреки всичко.
- Само това ли е? – гласът й потрепна от вълнение, а тъмнокосият бутна парите в ръцете й, кимвайки. Не беше от разговорливите типове, но това само допълваше красотата му. – Сигурен ли си, че нищо друго не мога да направя за теб?
- Не. Направи това, което ти казах. – отсече рязко младежа и й обърна гръб. Ашли остана на мястото си няколко дълги секунди, а след това набута парите в чантата си и приглади дрехите си. С типичната за нея уверена походка излезе от уличката, все едно притежаваше света и десет крачки по-късно се промъкна през вратата. Откри двамата типа много бързо и се усмихна на себе си.
Е, това щеше да бъде интересно!
- Нел! Сладурче, толкова се радвам, че те виждам. – провикна се още от вратата и се втурна към двамата събеседници, които май мрънкаха за кафето си. Какви сърдитковци. Добре, че бе тя, за да им оправи деня.
Десет секунди по-късно, девойката бе отишла до сепарето и бе обвила ръцете си около врата на Крис. Гърдите й се опираха в гърбът му, а дългите й пръсти си прокрадваха през врата му. Преди мъжът да успее да я избута, Ашли го пусна и положи ръка на гърбът му.
- Как я караш, любовнико? Не съм те виждала от две години! – намръщи недоволно устни и се обърна към събеседника му. – Знаеш ли…този твой приятел е голям мръсник. Учихме заедно и накрая негодникът ме остави за най-добрата ми приятелка. Ама какви години бяха…- цялото заведение бе вперило погледите си в тях на този етап. Но на Ашли това изобщо не й правеше впечатление. Вместо това продължаваше да се усмихва ентусиазирано и да играе играта. Може би трябваше да послуша майка си и да помисли за актьорска кариера. – Помниш ли…?
--
През това време, докато чистачът и Айс зяпаха девойката, както и цялото заведение наблюдаваше шоуто, вратата се отвори тихо и Рей се промъкна в помещението. Вървейки зад сервитьорката, мутанта се намърда в другия край на бара, сядайки точно в дъното, където двамата Интерпол служители нямаше начин да го видят при никакви обстоятелства. А и два фикуса и една грамадна мадама пред него щяха да се погрижат допълнително за това.
Каква прекрасна мисия. Не мислите ли?
Rey- MUTANT
- Брой мнения : 79
Join date : 30.12.2017
Sponsored content
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|
» Отсъствия!
» Предложения за ликове
» Dilraba Dilmurat | asian
» Tang Yan | asian
» FACE CALM HELP & GIF HUNTS
» HAPPY NEW YEAR! 新年快乐！ЩАСТЛИВА НОВА ГОДИНА!
» ВАЖНО!
» Описание на групите!!!