Zaha/ 27 / Necromancer / лик по договаряне.

Мъдрите мъже на Изтока казваха, че никой не познава истински болката, докато не загуби най-ценното си, онова, което за което той топли огнището си и онова, заради което гори пламъкът в сърцето му.
Бях прекалено малък да разбера тези думи, изречени на по чаша черен чай насред бедуинският лагерен огън. Пустинята разпускаше пясъчните си поли дотам, докъдето окото дръзваше да достигне. Трелите на нощните птици танцуваха из сухия въздух и пръчките в жарвата пръщяха. Гласовете на номадските невести се сливаха с небосвода над нас и се разтваряха в тъмносинята безкрайност, която блещукаше с милион звездни очи.
Не знаех защо хлапе като мен, едва десетгодишно, споделя това сакрално пространство в мъдреците на кервана, но стоях и слушах.

Три дни път, суров и горещ като недопечен хляб.
Половин дузина от хората ни останаха пленени в сърцето на пясъчната буря.

На последната нощ се установихме близо до крепостните стени на голяма наблюдателница, която зорко охраняваше долината, зад която китно се разполагаше в зелен и наквасен с чудодейна вода, от сладки минерални извори, достолепен град. Беше нещо, което моите детски очи не бяха виждали никога. Каменни арки, чудати, островърхи постройки, кацнали във въздуха, бели, ленени шатри и онзи покваряващ аромат на подправки.

Пред вратата стоеше войник в железни одежди. За мен, а и за другите номади, бе исполин. Масивен като самотна скала и два пъти по-внушителен. Погледна ме изпод вежди, изсумтя гърлено и отвори със пронизващо скърцане тежките градски порти, а зад тях ме посрещна белолика и белокоса жена в пурпурна роба. Косата й бе сплетена на плитка, която падаше тежко върху едното й рамо и напомняше на смирен питон.
Усмихна ми се и ме поведе напред, а зад гърба ми конният народ остана застинал във възторжен поклон.
Още същата нощ напуснахме мраморната утроба на града, с горчивина в сърцата и дисаги почти празни от скитане.
Не бяхме номади, но три лета след Големия пожар земята, от която се бяхме хранили се обърна срещу нас, разцепи се, показвайки ни дебрите на Долното царство. Помня, взирах се в онази черна дупка, вслушан във вселенската песен.

Пътувахме изтощително дълги. Дните се преливаха в нощи, а нощите се размиваха, докато не не превалихме отсрещния край на долината.
Беше сух и неплодороден край, с почва бяла като девически гърди и на пипане като пепелта на мъртъвците.

В деня на Богинята-майка онази година вече бях на шестнайсет лета, сиреч пред мен стояха поредицата от божествени изпитания, които, успеех ли да преодолея, можех да се задомя. По традиция всичко започваше с пречистването..за да можеш да бъдеш неопетнен, ако срещнеш боговете. Жрицата натика в ръцете ми съдче с горчиво-солена отвара, което, бях чувал, трябваше да ме докара до припадък, но дори погълнал съдържанието му стоях бодър и непоклатим пред очите й. Суетеше се наоколо и шептеше въпроси около молитвеника, сякаш очакваше отговор в такъв свят ден, в който боговете пируват.
В тясната, задимена юрта се вмъкна старейшината. Двамата говореха около олтара кратко и тихо.Мъдрите мъже на Изтока казваха, че никой не познава истински болката, докато не загуби най-ценното си, онова, което за което той топли огнището си и онова, заради което гори пламъкът в сърцето му.
Бях прекалено малък да разбера тези думи, изречени на по чаша черен чай насред бедуинският лагерен огън. Пустинята разпускаше пясъчните си поли дотам, докъдето окото дръзваше да достигне. Трелите на нощните птици танцуваха из сухия въздух и пръчките в жарвата пръщяха. Гласовете на номадските невести се сливаха с небосвода над нас и се разтваряха в тъмносинята безкрайност, която блещукаше с милион звездни очи.
Не знаех защо хлапе като мен, едва десетгодишно, споделя това сакрално пространство в мъдреците на кервана, но стоях и слушах.

Три дни път, суров и горещ като недопечен хляб.
Половин дузина от хората ни останаха пленени в сърцето на пясъчната буря.

На последната нощ се установихме близо до крепостните стени на голяма наблюдателница, която зорко охраняваше долината, зад която китно се разполагаше в зелен и наквасен с чудодейна вода, от сладки минерални извори, достолепен град. Беше нещо, което моите детски очи не бяха виждали никога. Каменни арки, чудати, островърхи постройки, кацнали във въздуха, бели, ленени шатри и онзи покваряващ аромат на подправки.

Пред вратата стоеше войник в железни одежди. За мен, а и за другите номади, бе исполин. Масивен като самотна скала и два пъти по-внушителен. Погледна ме изпод вежди, изсумтя гърлено и отвори със пронизващо скърцане тежките градски порти, а зад тях ме посрещна белолика и белокоса жена в пурпурна роба. Косата й бе сплетена на плитка, която падаше тежко върху едното й рамо и напомняше на смирен питон.
Усмихна ми се и ме поведе напред, а зад гърба ми конният народ остана застинал във възторжен поклон.
Още същата нощ напуснахме мраморната утроба на града, с горчивина в сърцата и дисаги почти празни от скитане.
Не бяхме номади, но три лета след Големия пожар земята, от която се бяхме хранили се обърна срещу нас, разцепи се, показвайки ни дебрите на Долното царство. Помня, взирах се в онази черна дупка, вслушан във вселенската песен.

Пътувахме изтощително дълги. Дните се преливаха в нощи, а нощите се размиваха, докато не не превалихме отсрещния край на долината.
Беше сух и неплодороден край, с почва бяла като девически гърди и на пипане като пепелта на мъртъвците.

В деня на Богинята-майка онази година вече бях на шестнайсет лета, сиреч пред мен стояха поредицата от божествени изпитания, които, успеех ли да преодолея, можех да се задомя. По традиция всичко започваше с пречистването..за да можеш да бъдеш неопетнен, ако срещнеш боговете. Жрицата натика в ръцете ми съдче с горчиво-солена отвара, което, бях чувал, трябваше да ме докара до припадък, но дори погълнал съдържанието му стоях бодър и непоклатим пред очите й. Суетеше се наоколо и шептеше въпроси около молитвеника, сякаш очакваше отговор в такъв свят ден, в който боговете пируват.
В тясната, задимена юрта се вмъкна старейшината. Двамата говореха около олтара кратко и тихо.