Animals - the simple happiness

Спомням си деня в който я срещнах. Деня в който станахме приятелки. Тя седеше на малкото столче. Не трябваше да седи там, защото бе вече пораснала за него и все пак по някакъв странен начин прилягаше на изтерзаното й телце. На детското й лице, зад което се криеха сълзите готови да се изсипят като хиляди звезди от нощното небе. Държеше сребърното острие в ръка и го разучаваше с поглед. Извивките плъзгащи се надолу чак до върха. Красивата дръжка. О, беше наистина невероятна дръжка. И начина по който седеше в ръката й. Правеше я да изглежда пораснала. Нередно изменяше на годините си само с тази играчка в ръце. Кадифените й очи се спускаха по острието, а след това търсеха подобна красота из стаята, но нямаше. Начина по който слънчевите лъчи се улавяха  в мрежата от сребро и после подплашени бягаха по стените. Детското й съзнание не можеше да разбере какво бе това. Големите го наричаха нож, но на нея не й приличаше на това. Толкова малко букви не бяха способни да опишат предмета. Трябваше нещо по-звучно, но тя не знаеше какво. Не можеше просто ей така да измисли думата побираща цялото вдъхновение, което получаваше от новата си придобивка. Щеше да отнеме време, но щеше да намери названието му. Знаеше със сигурност, че не се казва нож.
Нервните стъпки на възрастната жена прекъснаха възхитата на малкото дете. Търсеше нещо.  Трескаво разхвърляше неща за които до преди дни казваше, че са ценни. Забраняваше да бъдат пипани или местени. Сега ги хвърляше сякаш не забелязваше, че съществуват. Стойността им се бе изпарила. Преравяше шкафчетата без да ги затваря сякаш повече никога нямаше да живее тук. Немърливото й отношение към всичко около нея изненада момичето. Какво тормозеше майка й толкова, че да забрави за вещите, които боготвореше. Какво стана с педантичната особа вървяща с кърпа. Бършеше спокойна прахта от ъглите. Готвеше с усмивка. Къде бе тя?
- Ное, миличка, къде е свещта, която подготвих по-рано? На мама й трябва. - лудия поглед търсеше отговора в кадифените ириси на детето. Вдигна ръка и посочи стола в ъгъла. На него стоеше бяла кутия с великолепна червена панделка. Любопитството й бе надделяло и малко след като кутийката бе оставена на сегашното й място, то сряза панделката с красивото острие и надникна вътре. Майка й получаваше най-красивите подаръци. Ароматните цветя. Виолетовата свещ. Дори и ножа беше неин, но днес си бе позволила волността да го вземе, за да го разгледа.
Нежна обич замени лудата мания в очите на възрастната фигура. Прегърна нежно любимата си дъщеря и после с бавна стъпка стигна до кутията. Видя разрязаната панделка, но не се ядоса както би сторила преди. Напротив, дари малкото същество с поредната топла усмивка и гордо попита.
- Харесва ли ти? Красива е нали? - подаде лилавата вещ в ръчичките на малкото дете. Взе ножа от скута на дъщеря си и го остави на земята до крачето на стола. Извади черната запалка от задния джоб на дънките си и с едно движение огънчето се разкри. Любопитните очи на мъничето се осветиха от светлинката и прикова поглед към искрицата. Майка й пое нежно лилавата свещ и доближи фитила до огъня. Изненадата на детското лице засия с още по-голяма светлина щом видя как перфектното лилаво се разтопи и пламъчетата станаха две. Едно в квадратното нещо, което майка й държеше, а другото в свещта. А майка й я гледаше. Сякаш значението на това откритие не само караше малката Ное да блести, но и майка й се зареждаше от нейната светлина. Сълзи затоплиха изпитите очи на възрастната жена. Целуна малката по челото и прибра запалката си. Отнесе свещта по средата на стаята където бе начертан някакъв кръг. Произнесе няколко непознати, странни думи и легна в кръга, а свещта държеше в ръце.
- Ноел.  - сериозния глас нахлу в детското съзнание така рязко, че целият й свят се разтресе. Кадифения поглед се обърна към легналата жена и запита без думи.
- Миличка, вземи ножа и ела при мен. - отне няколко секунди, за да се сети кое бе ножа, но след като го взе с бърза крачка стигна до майка си.
- Мила, не искам да се плашиш. Обичам те, но понякога правим жертви. Трябва да се грижим за духовете живеещи в нас и когато кажат, че искат да бъдат освободени няма как да ги държиш заключени вътре. Трябва да ги пуснеш и да благодариш, че са ти дали всичкото това време на тази земя. Прекрасните подаръци и моменти. - преглътна нервно и изтри една сълза от лицето си. - Благодарна съм, че имам теб Ел и съжалявам, че трябва да те оставя сама, но това е за добро. Не мога да ги държа на сила в тази опаковка. Трябва да ми помогнеш. Искам да ги освободиш. - обви нежно детската ръчичка държаща острието и насочи върха към гръкляна си. Изморената й ръка силно стиска ръчичката за сбогом.  Преглътна водните бисери в очите си и прошепна. - Когато си готова просто натисни. Няма да боли. Обещавам. Обичам те, слънчице. - притай дъх и затвори очи в очакване. Дишането й се забави лека полека и спокойствието превзе тялото й изчиствайки всяка една емоция. Пламъчето в ръцете й, който бе поставила на корема си, блестеше така ярко.
Детето не знаеше какво да прави. Не знаеше как да го направи. Вече можех да прочета въпросите в наивните й очи. Дали беше правилно? Какво щеше да стане? Дали острието щеше да блести по същия начин?
Застанах от другата страна на майка й и хванах треперещата детска ръка. Обвих с нежност тънката й кожа. Изненаданите й очи ме пронизаха с поглед. Усмихнах се така като се усмихваше жената преди малко. Може би щеше да я успокой. Да й вдъхне сили. Не можеше да го направи сама. Как това същество бе в състояние да пропука грозната, сива обвивка на красивата, чиста обич строяща от легналата жена. Но можехме да го направим заедно. Можех да й помогна да го направи. Просто лек натиск и всичко щеше да свърши. Не трябваше да се страхува от това, което предстоеше. Трябваше смирено да постъпи така като й бяха казали. Трябваше да го изпълни.
Решителен поглед и преди да се усетим острието вече се бе забило в меката тъкан на шията. Дъха на възрастната жена секна. Направихме го. В този ден загубихме нея, но се бяхме открили една друга. Кръвта се стичаше по пода и образуваше червена локва, която се приближаваше към нас, но нямаше нищо страшно. Бялата ни рокля бе обагрена от течността, която се катереше нагоре по плата. Вдигнахме острието на слънчева светлина. Не! Не блестеше по същия начин. Кръвта задушаваше бляскавия метал. Цветната дръжка бе изцапана с отпечатък на ръката ни, но по някакъв странен начин все още бе привлекателна. Не беше красива, но беше нещо. Нещо ново, заинтригуващо съзнанието ни.

Момента в който усещаш, че си свършил нещо полезно за деня е момента в който малките черни очички се отворят и уморено те погледнат. Нямаше злоба, нито благодарност, а само чиста душа. Животните никога не криеха мислите или чувствата си. Те бяха открити. Нямаха суета. Нямаше жажда за отмъщение. Не нападаха освен ако не бяха заплашени. Най-чистата форма на искреност.
Затова винаги бе предпочитала животните пред хората.
- Хей, малко приятелче. - усмихна се нежно на малкото геконче в пластмасовата кутийка. След това затвори похлупака и го подаде с цялата нежност, на която беше способна на жената пред нея.
- Ще се оправи. В следващите няколко дни може да се крие из терариума и дори да отказва да яде, но няма повод за притеснение. Просто е малко стресиран. Това е.

Одобрена и приятно писане във форума!