Emilién Zhao

Единственото, за което сега съжаляваше, бе, че бе прекарал последните си глътки свобода на седлото. Конят му тогава бе твърде уморен, за да галопира и просто сновеше механично в гората. Наскоро бе валяло в тази част – камъните бяха вече сухи, но във въздуха все още витаеше онази гъделичкаща миризма на озон, а мъхът бе все още прогизнал. Някъде в далечината блестеше отровното оперение на заблуден и мълчалив папуняк. Пещерата на края на лешниковата гора имаше схлупена, плитка пещера, за която знахарката му бе казала. Никой нямаше да го намери там, защото за тия местности се говореше, че са прокълнати и човешки крак рядко дръзваше да стъпи тук, дали от суеверие, дали от липсата на дивеч, който дърварите бяха прокудили от десетилетия.
Ако успееше да поспи и да тръгне преди да се е разпъпила зората, щеше да стигне невредим но страноприемницата, а оттам пътят през реката бе лесен.
Когато падна нощта, беззвездна и необичайно студена за май, Емилиен вече беше почти до входа на пещерата. Докато  търсеше с поглед из сумрака къде да върже коня си, нещо проблесна и той едва долови светкавичното движение на шпагата с крайчеца на окото си. Острият й връх се опря о глътката му.

Спомените все още бяха живи.

За първите четири години стените му бяха утеха. С листата на промъкващия се, през прозореца, бръшлян рисуваше разни фантасмагории. Смачкваше ги  в паницата, където му сипваха каша сутрин и така си правеше мастилото, с което пръстите му бяха постоянно наклепани.
Но стените изчерпаха своя потенциал и Емилиен просто повтаряше старите контури отново и отново.
Сега все по-трудно преживяваше и, че погледът му се закачаше на отсрещният хребет, зад който се простираше равнината на родното му село.

Всяка неделя след църковната служба господарят имаше традиция. Привикваше го в тъмната и воняща на сажди приемна на своя кабинет и се опитваше да го пречупи – първо, с думи: говореше за майка му, за писъците, които понякога нощем отекваха в главата му, за молбите й,  с които се събуждаше всяка сутрин,  за крехкия грохот на падащото й тяло след всеки побой, който долавяше, докато миеше лицето си с тинестата вода от помийната яма, която стражът му носеше; после с аления ръжен от огнището, който допираше до, влажната му от сълзи, буза; накрая, в последната година от живота си, макар прикован към смъртното си ложе и едва дишащ, господарят бе изобретил последното си наказание – медальонът. Беше просто парче бляскава слюда, черна като гарван и потайна като нощ, закрепена на парче странен, зеленикав метал, но гореще на гърдите му като факел.

В деня на смъртта на господаря никой не дойде в килията му. На следващият – също. Сякаш с последният си дъх, старецът бе изтрил неговото съществуване.
Почти седмица по-късно в коридора отново зашаваха безмълвните, островърхи сенки на пазачите, които се провираха под вратата, по-прозрачни и безропотни от всякога. Тогава дойде и новата порция каша. Този път от непознати, бели като лебед, ръце, които плашливо се подадоха през отворчето, за да пробутат пренебрежително слузестата порция.
Личеше си, че бяха господарски ръце. Нови, млади, господарски ръце.
Неделните посещения се споминаха заедно с предишния му господар и на Емилиен някак му олекна.

10 години по-късно.

В будоарът миришеше на тамян и тиаре. Емилиен старателно оглеждаше изтерзаното си, от недоспиване, лице в настолното огледало, в опит да сложи поне малко цвят върху лицето си. Един от придворните на принца го очакваше по-късно за разходка и чай.