Grrr!

Живота на хората беше един и същ. Пият вода от различните предмети. Ядат с онези лъскави неща. Събличат едни платове, за да облекат други. Слагаха си онези странни неща около краката, които наричаха "обувки". И един въпрос винаги се въртеше в съзнанието ми. Защо? Защо се заробваха с подобни неща. Какво значение имаше с какво ще покриеш тялото си? Какво значение имаше дали ще са боси? Заробваха се с излишни вещи. А най-изумяващото беше, че го правеха доброволно. Сами избираха безсмислените неща в които вярваха. И всеки път щом имаха право на избор, избираха грешното. Почвах да си мисля, че това им бе вроден талант. Талант за грешки.
Спомням си единствения човек, в чийто образ виждах приятел. Сам Лий. Човекът преобръщащ представи. Обичаше животните. В ничий други очи не бях виждала подобна любов към всяко живо същество. Толерантност. Загриженост. Единствено неговия поглед бе така топъл не само към мен, но и към всяко едно живо същество. Изучаваше начина на функциониране и държание при животните. Вярваше, че всяко куче може да стане куче водач, може да стане полицейско куче или спасител. И за да докаже твърдението си избра мен. Малкия, непослушен далматинец пристигнал в зоомагазина. Идеалната порода надарена с интелект, която все още не бе обучавана за нищо.
Живееше с мен в лабораторията си. Бях още малко кутре, когато видях за първи път онази Лиза, която той наричаше своя "жена". Дума, която не говореше абсолютно нищо за съзнанието ми тогава, но погледа му изпълнен с вълнение бе това, което ми помогна да го разбера. Не бе гледал така дори мен. С такова обожание и признавам си, ревнувах.
Но минути по-късно влезе и друг човек в лабораторията. В очите му срещах същото обожание каквото и към Лиза, но нещо малко бе различно.
- Дъщеря ми, Тара. - думата "дъщеря" за пръв път ехтеше в съзнанието ми. Момичето дори не ме удостои с поглед. Не ми харесваше. Каквото и да значеше "дъщеря" не ми харесваше. Нито погледа ѝ, нито миризмата, която носеше със себе си.
Но това не изглеждаше такъв проблем, защото те рядко идваха. Възхищавах се на одадеността му към двете жени. Виждах се какво специално отношение имаше към тях и затова не се изненадах когато в завещанието му Тара бе тази, която ме наследи.
Смъртта му беше неочаквана. Така ме разтърси, че едва успях да приема загубата му. Токсичен химикал се е разлял в лабораторията му. Усетих мириса и се опитах да го изведа. Наистина пробвах, но той просто отказваше да напусне лабораторията си. Излязох извън сградата като се надявах той да ме е последвал, но всичко, което видях след като се обърнах пред сградата бяха затворените врати. Алармата бе оглушителна. Лаех колкото ми държеше гърло. Усещах болката в гърлото си, но продължавах да лая. Не възприемах нищо друго. Не виждах линейките. Не чувах хората около себе си. Правех се, че не усещам мириса на полиция из въздуха. Целият ми свят бе вътре и исках да го спася, а стъклените врати ми пречеха.
Три години на обучение. Три години щастие.
Месец по-късно Лиза почина. Живота ми при двете жени беше кошмар. Не ми обръщаха внимание. Не исках да се храня, а в редките случаи когато ядях беше крайно недостатъчно. Водеха ме на ветеринар. Тези хора нямаха никаква представа как да подходят с едно животно.
Но когато Лиза почина започнах да разбирам колко неща нито аз, нито Сам знаеше за двете жени. Не знаеше, че Лиза има предсмъртна диагноза. Не знаеше, че Тара има проблеми.
Тара беше всичко, което имах. Не я мразех. Омразата беше прекалено силно чувство, което досега не съм изпитвала.
Привързах се към младата Лий и правех точно това, което Сам би искал да правя. Да я пазя. Ходех с нея до училище. Чаках я. Отказвах да изпълнявам командите, които ми казваше. Отказвах да изпълнявам каквито и да били команди. Нямаше да слушам никого другиго осен Сам. Никой не можеше да го замени.
В един прекрасен ден на Тара ѝ писна от мен и реши да се отърве. Денят в който останах сама. Денят в който кучкарникът се превърна в новия ми дом.

Много оригинален герой!
Добре дошла и приятно джафкане!!!