The cycle repeated. As explosions broke in the sky. All that I needed was the one thing I couldn't find.

- Майк, на три пресечки от теб в магазина за бижута се е задействала алармата. Провери какво става, моля те. - уредбата в полицейската кола изпращя доставяйки съобщението.
- Разбрано, Вал. Там сме. - побърза да отговори преди него Беа.
Обичаше вечерите с баща си. Само тя, той и спокойствието на града, а баща ѝ знаеше колко важно беше това за нея. Въпреки, че отдавна бяха отминали дните в които патрулира из града следейки за дребни кражби и дилъри, той продължаваше да го прави, защото знаеше, че нямаше как да зарадва повече Беа. Взимаше я със себе си винаги когато можеше. След училище я чакаше с високия джип и я водеше на местопрестъпленията заедно със себе си. Вярваше, че това щеше да ѝ помогне много повече отколкото ако седеше вкъщи. Развиваше дедуктивните си способности и един ден щеше да стане точно като него. Да разплита убийства ид а пази света от престъпността. Пишеше домашните си в участъка или в колата когато имаше време. Познаваше всички от отдела. Патолога - Боб, който я беше научил това онова и благодарение на него можеше да спаси живот ако се наложеше. Можеше веднага да разбере каква беше причината за смъртта на трупа пред нея. Познаваше и шефката на отдела - Валъри. Всъщност бяха големи приятелки. Беатрис никога не прикриваше любопитството си вечно искаше да преглежда стари случаи или досиетата на престъпниците, а Вал и даваше пълен достъп до мрежата. Познаваше Джон, който разследваше уликите. Едно от любимите ѝ неща. Работата с микроскоп и химикали. Снемането на отпечатъци. И разбира се познаваше партньора на баща си. И те тримата бяха като малко семейство. До толкова се бяха сближили.
Всички бяха свикнали с нейното присъствие толкова много, че заедно със сутрешното кафе на баща ѝ носеха и топло какао за нея.
Майка ѝ почина прекалено рано. Рак. Спомняше си уморения ѝ вид причинен от химиотерапията и червената перука, която носеше. Беа сама бе избрала цвета. Придаваше ѝ повече живот, а тя определено се нуждаеше от подобно излъчване, но от тогава минаха цели пет години и вече бе свикнала с липсата ѝ. Пък и не беше като да е дете. Беше пораснала. Баща ѝ вече я виждаше като колежка съвсем скоро. И всичко това я радваше.
Завиха в ъгъла и спряха пред бижутерския магазин. Всичко беше така тихо.
- Сега идвам, Беа. Пиши си домашното. - момичето кимна кротко. Подобни сигнали се случваха почти всяка вечер и почти никога не беше нещо сериозно. Пусна си музика и сложи слушалките в ушите. Химикалката кротко изписваше отговорите на всички въпроси.
Изстрел.
Ан настръхна. Свали слушалките от ушите си и захвърли всичко в колата, а през съзнанието ѝ мина най-лошото.
- Изстрели на улица номер 32. Пратете подкрепление. - съобщи по радиостанцията. Гласът ѝ трепереше.
- Тате! - изкрещя влизайки с трясък в магазина. Треперещите ѝ ръце извадиха фенерчето от джоба ѝ и освети всичко наоколо.
- Татко! Тате! - писъците ѝ се носеха из празното помещение. Баща ѝ лежеше на земята, а по средата на главата му имаше кървава точка. Строполи се до него и го прегърна. Не беше глупачка. Знаеше, че той е мъртъв.
Сълзите ѝ мокреха униформата му. Не искаше всичко това да се случва.

Одобрена си! Добре дошла и приятна игра.